Ричър обърна глава наляво и напрегна поглед. Но не видя други коли. В този случай най-разумната тактика щеше да е лекото забавяне на подкрепленията. Дори задължителна. Тя хвърля въдицата, след това идват те. Но това не се случваше.
Все още не.
Жената дръпна входната врата и изчезна зад нея.
Соренсън видя типичното фоайе на провинциален мотел — с линолеум на пода, четири ужасни на вид плетени стола и маса като в закусвалня, отрупана с картонени чаши и пликчета с кафе. Вдясно се виждаше високото гише на рецепцията, вляво имаше два метра празно пространство. В дъното беше вратата на офиса, над която личеше дупка от куршум.
Отвътре долитаха звуците на включен телевизор, под вратата просветваха синкави отблясъци. Соренсън спря в средата на помещението и извика:
— Ехо?
Високо, ясно, самоуверено.
Вратата на офиса се отвори и на прага застана нисък дебел мъж. Оредялата коса на главата му беше пригладена с някакъв гел. Носеше червен пуловер. Очите му започнаха да се местят от служебната карта на Соренсън към пистолета в ръката ѝ.
— Къде е човекът със счупения нос? — попита тя.
— Искам да разбера кой ще плати за дупката в стената ми — рече намусено дебелият.
— Не знам. Във всеки случай не аз.
— Нали имаше някакви федерални разпоредби за компенсация на жертвите?
— Това ще го обсъдим по-късно — каза тя. — Къде е човекът със счупения нос?
— Мистър Скаурън? В стая номер пет, почива си. Нарече ме социалист, представяте ли си?
— Ще ми трябва служебният ви ключ.
— Можеха да ме убият.
— Видяхте ли какво се случи?
Той поклати глава.
— Бях в задната стая и си почивах. В един момент чух изстрел и излязох да видя какво става. Бъркотията беше голяма.
— Ще ми трябва служебният ви ключ — повтори Соренсън.
Дебелакът бръкна в издутия си джоб и откачи от връзката ключове един месингов с обикновена халка. Соренсън прибра картата си и го взе.
— Какви са останалите ви гости? — попита тя.
— Обикновени хора. Наблизо има езера и те идват тук уж на риболов, но по-скоро за да пият. Дори не се събудиха от стрелбата.
— Приберете се обратно — рече Соренсън. — Ще ви кажа кога е безопасно да напуснете офиса.
Нищо за отбелязване вляво. Нито светлини, нито коли. Подкрепленията не идваха. Ричър местеше поглед от пътя към фоайето и обратно. В бърза последователност, като съдия на тенис мач. Жената излезе навън и тръгна по пътеката от каменни плочи. Пистолетът продължаваше да е в ръката ѝ. Фактът, че не беше гръмнала дебелака зад рецепцията, означаваше, че е надарена с безкрайно търпение. Тя мина между стената и колата си, покрай автомата за кока-кола и тръгна по тесния тротоар, осветен от декоративните лампи. Оглеждаше вратите на стаите. Едно, две, три, четири.
Спря пред №5.
Надникна в процепа между пердетата. Бързо, за част от секундата. После повтори упражнението, но този път доста по-бавно. Искаше да огледа внимателно онова, което ѝ позволяваше процепът. Не съзря крака върху видимата част от леглото и може би реши, че той е в банята.
Ричър отново погледна наляво. На север не се виждаше светлина. Не се чуваше шум от движещи се коли. За всеки случай погледна и надясно. Втората кола би могла да опише кръг и да се появи от другата страна. Което съвсем не беше глупаво като тактика. Но и от юг не се виждаха светлини. Не се чуваше шум от движещи се коли. Жената не използваше телефона си. Нямаше комуникация, нямаше координация. Едва ли биха я оставили толкова дълго незащитена.
Тя беше сама. Без подкрепления. Без отряд за бързо реагиране.
Ричър я видя да чука на вратата на стая № 5. Видя как изчаква и отново чука, този път по-силно. После доближи ухо до процепа на прозореца. Той се изправи и тръгна към нея през замръзналото стърнище. Видя я как вади ключ и го пъха в ключалката. Видя я да влиза в стаята с насочен пистолет. Двайсет секунди по-късно тя отново изскочи навън.
Изправи се до пластмасовите столове и се огледа. Пистолетът все още беше в ръката ѝ, но сочеше надолу. Стъпките на Ричър хрущяха леко по стърнището. После той излезе от нивата и стъпи на платното.
Соренсън го бе чула. Извърна лице в неговата посока.
— Здрасти — рече той.
Пистолетът ѝ се стрелна нагоре. Тя го стисна с две ръце и разкрачи крака. Ричър видя как очите ѝ се фокусираха върху фигурата му, която бавно изплуваше от мрака.
— Говорихме по телефона — подвикна той. — Не съм въоръжен.
Пистолетът остана насочен в него.
Той прекоси шосето и навлезе в паркинга пред мотела. Светлината на лампите по външната стена огря лицето му.