— Спри на място! — заповяда тя.
Той спря на място.
Пистолетът беше „Глок 17“. Черен, обемист, с бледи поликарбонатови отблясъци. Главата зад него леко се наведе на една страна, сякаш от любопитство. Кичур коса падна над едното ѝ око. Изглеждаше много по-добре от Дон Маккуин с насочения пистолет. Това поне беше сигурно.
— Лягай на земята!
Той разпери пръсти и вдигна ръце с дланите напред.
— По-спокойно. Няма нужда от толкова вълнение. Ние сме от един отбор.
— Ще стрелям!
— Няма да стреляш.
— Защо мислиш така?
Ричър погледна вляво от себе си. Фаровете на колата ѝ бяха останали включени. Както и синьо-червените сигнални светлини, които мигаха напрегнато. По-нататък пътят тънеше в мрак. Но от обратната посока се появиха проблясъци. Далече на хоризонта. Не бяха от кола, която приближава. Просто едно бледооранжево сияние като от лагерен огън.
— Няма да стреляш, защото мразиш да пишеш обяснения — рече той.
Тя не каза нищо.
— А и няма да е честно. Аз не съм въоръжен и не представлявам непосредствена заплаха. Ще изгубиш работата си. Ще влезеш в затвора.
Тя продължаваше да мълчи.
— Освен това искаш да откриеш Карън Делфуенсо. Не разполагаш с описанието на двамата мъже, не знаеш какви имена използват, какво е било поведението им. А аз знам всичко това. Затова ще ме оставиш жив, поне докато отговоря на въпросите, които си ми приготвила.
Пистолетът остана насочен в главата му, но тя се размърда наляво и леко се завъртя, без да го изпуска от мушка. После започна да се оттегля Заднешком. Измина седем-осем метра и спря. Вече покриваше и пътя му към вратата на стая № 5. В първия момент той си помисли, че иска да влязат вътре, но тя каза:
— Седни на пластмасовия стол.
Ричър тръгна напред. Дулото на глока остана на разстояние седем-осем метра, но го проследи по целия път. Очевидно тази жена се смяташе за добър стрелец. Маккуин не успя да го улучи от някакви си три метра.
Той спря до стола отляво, завъртя се на една страна и седна.
— Облегни се назад и протегни крака — заповяда тя. — Отпусни ръце от двете страни на тялото си.
Ричър изпълни инструкциите ѝ и възможностите му за бързи действия се сведоха до тези на току-що събудил се от дрямка старец. Беше ясно, че жената е умна, много умна. И я биваше в импровизациите. Столът под задника му беше леден. Бяла, добре охладена пластмаса.
Тя остана на мястото си, но свали пистолета.
Мъжът не отговаряше на предварителните представи на Соренсън. Или само донякъде. Не беше горила, не приличаше на убиец от гангстерски филм. Но тя виждаше съвсем ясно защо му бяха направили това описание. Преди всичко, защото беше грамаден. Много висок, много широк в раменете, с дълги крайници. Градинският стол беше със стандартни размери, но едва го побираше. Беше се наклонил и изкривил, сякаш всеки момент щеше да се счупи. Кокалчетата на отпуснатите му ръце почти докосваха земята. Вратът му беше дебел, а дланите му — огромни. Дрехите му бяха измачкани и мръсни, косата му беше сплъстена, а раната на лицето му — наистина ужасна. Подутият нос беше сцепен и под очите му се бяха образували морави отоци.
Дивак. Но не съвсем. Под кошмарния външен вид се долавяше нещо цивилизовано. Движенията му бяха изненадващо леки и плавни, поведението му беше спокойно и сдържано. Говореше по начина, който вече ѝ беше познат — с обмисляне на всяко твърдение в частиците от секундата, които разделяха изреченията. Няма да стреляш, защото мразиш да пишеш обяснения. Директно в целта. Думи, които издаваха самоувереност и опит. Погледът му беше едновременно умен и привлекателен, приятелски и хладен, откровен и дълбоко циничен.
Фокусът му се местеше бързо, веждите помръдваха нагоре-надолу, формата на устата се променяше непрекъснато — сякаш винаги обмисляше нещо. Все едно зад очите му имаше мощен компютър, който работеше с максимално натоварване.
Ръката ѝ с пистолета отново се повдигна.
— Съжалявам, но имам заповед да те арестувам и да те откарам обратно в Небраска — мрачно обяви агент Соренсън.
35
Думите на Соренсън увиснаха в студения нощен въздух. Имам заповед да те арестувам и да те откарам обратно в Небраска. За миг едрият мъж не реагира, а после се усмихна. Любезно и широко, сякаш се развесели от многократно чувана шега.
— В такъв случай ти желая късмет — рече той.
Не помръдна. Просто си седеше на разкривения стол с изопнати крака и увиснали ръце.
— Говоря сериозно — предупреди го Соренсън.