— Прекосяваш половината страна, за да потърсиш жена, която никога не си виждал?
— Защо не? Трябва да бъда някъде. Вирджиния е място като всяко друго.
— Мислиш ли, че тази жена ще пожелае да прекара част от времето си с теб?
— Вероятно не. Но трябва да проверя, нали?
— Трябва да е страхотна жена.
— Има много хубав глас. Това е всичко, което знам. Засега.
Още трийсет и пет секунди. Общ сбор две минути и петдесет и пет секунди. Почти победих. Това е по-бързо, отколкото с физически сблъсък. И по-безопасно.
— Какво друго искаш да знаеш? — попита той.
— Как си счупи носа?
— Един ме фрасна с приклада на пушката си.
— В Небраска ли?
— Да.
— Защо?
— Знам ли? Някои хора са агресивни по природа.
— Ако не си този, за когото се представяш, мога да загубя работата си. И дори да вляза в затвора.
— Знам. Но аз съм този, за когото се представих. Ти също. И за разлика от шефа си знаеш, че Карън Делфуенсо е най-важната фигура в тази история.
Соренсън не каза нищо. След известно време кимна и попита:
— И тъй, откъде започваме?
Бинго. Три минути и двайсет и една секунди. Но в следващия миг иззвъня телефонът ѝ и всичко приключи, преди да е започнало.
36
От гледна точка на Соренсън звъненето представляваше дразнещо прекъсване в най-неподходящия момент. Поне в началото. Едрият мъж беше на път да ѝ каже всичко — кой е, откъде е, как е попаднал тук. Всеки разпит беше различен. Понякога си струваше да го продължиш малко повече, да се преструваш, че вярваш, че си готов да сътрудничиш, да се правиш на убеден. По този начин той щеше да свали гарда и истината щеше да излезе наяве. Още пет минути и всичко щеше да е наред.
Тя погледна телефона, който жужеше в дланта ѝ. Нямаше как да бъде Железния, който в момента беше зает да пише на компютъра и да проверява текста за правописни грешки. Най-вероятно беше дежурният агент в Омаха, получил някаква нова и важна информация. Може би отговор на запитването ѝ за човек с лицеви наранявания. Може би едрият мъж насреща ѝ беше издирван в няколко щата. Скаурън, Ричър, или както там му беше името. В такъв случай обаждането нямаше как да бъде дразнещо прекъсване, а по-скоро кратък път към истината.
Тя натисна бутона за приемане.
Беше дежурният агент.
— Щатската полиция в Айова докладва за ново обаждане на деветстотин и единайсет — обяви той. — Някакъв фермер съобщил за запален автомобил на границата на имота му.
— Къде?
— На около осем километра южно от теб.
— Какъв автомобил?
— Не знае. Бил доста далече от дома му. Той притежава голяма ферма. Мисли, че става въпрос за обикновена кола.
— Кой поема гасенето?
— Никой. Най-близката пожарна е на осемдесет километра от там. Ще я оставят да изгори. В Айова е зима все пак. Какво може да подпали?
Тя изключи телефона и вдигна глава към едрия мъж.
— Подпалена кола на осем километра от тук.
Мъжът се изправи с бързо и плавно движение, прекоси паркинга и спря по средата на шосето.
— Виждам го — извика след известно време той. — Забелязах го още преди да дойдеш.
Тя се присъедини към него, продължавайки да стиска пистолета. Видя сиянието на хоризонта. Бледооранжево, като от лагерен огън.
— Това не е добре — поклати глава мъжът.
— Мислиш, че е тяхната импала?
— Ще бъде странно, ако не е тя.
— Ако пак са сменили колите, ние сме прецакани.
— Ще ни върнат доста назад — кимна той.
— Истината ли ми казваш?
— За какво?
— За името си например.
— Джак Ричър — рече той. — Приятно ми е да се запознаем.
— Имаш ли някакъв документ?
— Един изтекъл паспорт.
— На чие име?
— Джак Ричър.
— Приличаш ли си на снимката?
— По-млад съм. И по-тъп.
— Качвай се в колата.
— Отпред или отзад?
— Засега отпред — отвърна тя.
Тази краун виктория си беше транспортно средство и нищо повече. Никаква прилика с мобилен офис или команден център. Ричър се настани на предната седалка. Не видя нито лаптопи, нито мощни радиостанции, нито оръжия. На таблото имаше грубо монтирана стойка за мобилен телефон и допълнителен ключ, вероятно за управление на мигащите светлини.
Соренсън седна до него, включи на скорост и изкара колата изпод навеса. Напусна алеята в обратна на часовниковата стрелка посока и излезе на пътя. По същия начин като Алън Кинг, но доста по-бавно от него. Тежката машина изскочи на асфалта с проскърцване и странично разклащане на амортисьорите. После Соренсън стъпи на газта. Пътят беше прав като стрела. Пожарът гореше точно насреща. Понесоха се към високите ярки пламъци. В съзнанието на Ричър изплува стих от една песен на „Пинк Флойд“: Да се насочим към сърцето на слънцето.