Колата продължаваше да пълзи напред. Потегляне, спиране. Пак потегляне, пак спиране. На петдесетина метра от мигащите светлини Маккуин се престрои в дясната лента. Тази маневра позволи на Ричър да види какво пречи на движението.
Не беше катастрофа.
Беше пътна барикада.
Най-близката полицейска кола беше спряла напряко на лявата лента. Следващата, само на метър-два от нея и под същия ъгъл, препречваше средната. Близо един до друг, двата автомобила приличаха на стрели, насочени към най-дясната лента. Водачите на струпаните коли нямаха друг избор, освен да използват нея. На двайсетина метра по-нататък бяха спрели още две патрулни коли. В средната лента, но успоредно на движението, точно срещу още две на банкета. После се виждаше друга двойка, която беше заела под ъгъл дясната лента, принуждавайки водачите да правят остър завой и да се насочват към най-лявата. Едва след това те бяха свободни и можеха да натиснат газта, за да продължат пътя си.
Добре организирана акция, помисли си Ричър. Бавният подстъп се гарантираше от струпаните коли, а бавното придвижване през барикадата беше подсигурено от острия ляв завой в края. Така патрулките в центъра получаваха възможност за внимателен оглед на всяка от колите, които се точеха покрай тях. Очевидно операцията беше организирана от хора, които знаеха какво правят.
Но защо беше всичко това? Осем коли бяха твърде много. Освен това ченгетата в тях бяха въоръжени с карабини, чиито дула стърчаха от свалените прозорци. Това не беше рутинна проверка. Тук не ставаше въпрос нито за колани, нито за винетки.
— Слушахте ли радио? — подхвърли Ричър. — Дали не се е случило нещо лошо?
— Спокойно — рече Кинг. — Най-вероятно става въпрос за избягал затворник. Западно от тук има два големи затвора, от които постоянно бягат хора. Лудост, нали? На такива места обикновено разполагат с яки ключалки.
Маккуин срещна погледа му в огледалото и подхвърли:
— Надявам се, че не сте вие.
— Кой не съм? — объркано го погледна Ричър.
— Избягалият затворник.
По гласа му личеше, че се шегува.
— Не, твърдо не съм аз — поклати глава Ричър.
— Това е добре — рече Маккуин. — Иначе всички щяхме да имаме сериозни неприятности.
Придвижиха се още малко напред с останалите в нетърпеливата върволица. Отпред се виждаха ченгетата в действие. Бяха с нахлупени шапки, насочени карабини и мощни фенерчета. Оглеждаха внимателно колите, пътниците в тях, а понякога и багажниците. После се прехвърляха на следващите.
— Не се безпокой, Карън — обади се Кинг, без да извръща глава. — Скоро ще се прибереш у дома.
Делфуенсо не отговори.
Кинг се извърна към Ричър и поясни:
— Тя не обича да пътува.
Ричър не каза нищо.
Едва-едва пълзяха напред. Проверката продължаваше със същото темпо и по същия начин. Не след дълго Ричър откри и една малка особеност: проверяваха багажниците само на самотните водачи. Това автоматично отхвърляше теорията на Кинг за избягал затворник. Той можеше да се скрие и в багажника на кола с повече пътници в нея — двама, трима или дори петима. По-вероятно беше ченгетата да са получили информация за самотен водач, който превозва в багажника си нещо нелегално и опасно. Дрога, оръжие, бомби, крадени вещи или бог знае какво.
Придвижиха се още малко напред. Вече бяха трети на опашката. В първите две коли имаше само по един човек и съответно провериха багажниците им. След което махнаха на тях да се приближат. Маккуин леко подаде газ и спря на мястото, което му посочи полицаят. Един от колегите му застана пред колата и освети регистрационния номер. Други четирима се изправиха от двете страни и насочиха фенерчета към купето. После онзи отпред се отмести, а най-близкият до Маккуин им махна да преминават с рязък, нетърпелив жест.
Маккуин завъртя волана докрай, за да вземе острия ляв завой, след това го завъртя докрай в обратна посока. Пред тях се разкри пустата ивица асфалт, която чезнеше към хоризонта. Маккуин изпусна въздуха от гърдите си и се намести в седалката. До него Кинг направи същото. Колата бързо се понесе на изток, сякаш нетърпелива да навакса забавянето.