— Хайде да закусим — предложи той.
Соренсън не отговори, но видимо се стегна на седалката. Забелязал напрежението ѝ, Ричър побърза да добави:
— Гладен съм, а вероятно и ти. Освен това трябва да заредим.
Никакъв отговор.
— Няма да те подхлъзна — успокои я той. — Изобщо нямаше да съм в тази кола, ако не го желаех. Нали не си забравила, че сключихме сделка?
— Оперативното бюро в Омаха трябва да покаже някакъв резултат от тази дълга нощ — обади се най-сетне Соренсън.
— Това го разбирам — кимна Ричър. — И по тази причина ще бъда с теб докрай.
— Не мога да бъда сигурна. Затова ще закусим само ако има гише за обслужване на коли.
— Не — поклати глава Ричър. — Ще седнем на маса като цивилизовани хора, които си имат доверие. Освен това имам нужда от душ и искам да си купя някакви дрехи.
— Откъде?
— От аутлета, рекламиран на онзи билборд.
— Защо?
— За да се преоблека.
— Защо трябва да се преобличаш?
— За да направя добро впечатление.
— Багажът ти остана в импалата, така ли?
— Нямам багаж.
— Защо?
— Какво по-точно да нося?
— Чисти дрехи например.
— А после? Къде да ги пера?
— Прав си — кимна Соренсън. Изминаха още осемстотин метра, след което тя намали скоростта и даде мигач. — Добре, Ричър, доверявам ти се. Надявам се да не ме разочароваш. Вероятно си даваш сметка, че ме поставяш в неизгодно положение.
Ричър не каза нищо. Напуснаха магистралата и се насочиха към бензиностанцията на „Тексако“ вляво. Соренсън слезе и Ричър я последва. Това явно не ѝ хареса. Той само сви рамене. След като беше обявила, че му се доверява, трябваше да му го покаже още в самото начало. Тя мушна в процепа карта на „Амекс“ и започна да зарежда.
— Отивам до магазина — каза той. — Искаш ли нещо?
Соренсън поклати глава. Беше видимо притеснена.
При това основателно. Маркучът в ръцете ѝ беше като верига с гюле. Той беше свободен, а тя — окована.
— Ще се върна — рече той и се отдалечи.
Магазинът беше занемарена версия на онзи до бензиностанцията на „Шел“, югоизточно от Демойн. Същите рафтове, същата стока, но мръсен и неподреден. Същият тип служител зад касата, който моментално зяпна счупения нос на новия клиент. Ричър се разходи между рафтовете и спря пред стоките от първа необходимост при пътуване. Взе тубичка антисептичен крем и малка кутийка стерилни лепенки. Към тях прибави паста за зъби и шишенце аспирин. Плати в брой на касата. Продавачът не преставаше да зяпа носа му.
— Ухапа ме комар, това е всичко — кратко поясни Ричър. — Нищо тревожно.
Соренсън го чакаше по средата на пътя между колонките и магазина. Все така разтревожена.
— Къде искаш да закусим? — попита той.
— Нещо против „Макдоналдс“? — отвърна с въпрос тя.
Той кимна. Нуждаеше се от протеини, мазнини и въглехидрати. И изобщо не го интересуваше откъде ще дойдат те. Нямаше предразсъдъци по отношение на веригите за бързо хранене. За човек на път те бяха много по-добър вариант от ресторантите с обслужване. Върнаха се в колата, изминаха още стотина метра и пак слязоха. Озоваха се в просторно помещение с луминесцентно осветление, климатици и неудобни пластмасови столове. Той си поръча два чийзбъргъра, два ябълкови пая и половинлитрова чаша кафе.
— Това не е закуска, а обяд — отбеляза Соренсън.
— Не знам какво е — призна Ричър. — Не съм ял от вчера сутринта.
— Аз също — отвърна Соренсън, но все пак си поръча нормална закуска — кренвирши с бъркани яйца плюс чаша кафе.
Хапнаха на влажна плексигласова маса.
— Къде ще вземеш душ? — попита тя.
— В някой мотел.
— Ще платиш цяла нощувка заради един душ?
— Не, ще платя за час.
— Тук има само вериги, които не предлагат почасово обслужване.
— Но в тях работят хора, нали? Още е рано, камериерките едва ли са оправили всички стаи. Администраторът ще получи двайсет долара. Десет ще даде на някоя жена да почисти банята, а другите десет ще останат за него. Така работи системата.
— Значи си го правил и преди.
— Естествено. Иначе отдавна нямаше да пътувам.
— Не ти ли излиза малко скъпо? Имам предвид и покупките на нови дрехи…
— А ти колко плащаш за ипотеката си всеки месец? Ами застраховката, режийните, поддръжката на двора, данъците?
— Убедителен, както винаги — усмихна се Соренсън.
Ричър приключи със закуската пръв и се насочи към тоалетната. На стената отвън имаше телефонен автомат, но той го подмина. Вътре нямаше нито прозорци, нито аварийна стълба. Използва тоалетната, изми ръцете си и тръгна обратно.