— Много хора са опитвали преди него — отвърна Ричър. — Но аз все още съм тук, а тях ги няма.
Километър и половина по-късно Соренсън набра един от джиесемите на криминолозите, но насреща не вдигнаха и тя се принуди да остави съобщение. Ричър го прие като добър знак, защото това най-вероятно означаваше, че хората ѝ работят напрегнато над масата за аутопсии в някоя морга. Не им завиждаше. Беше присъствал на много аутопсии като всяко ченге. Те бяха един съществен ритуал, който имаше пряко отношение към веригата веществени доказателства. Най-зле бяха полуразложените трупове на удавници, но силно обгорелите тела се класираха веднага след тях. Обработката им наподобяваше рязане на препечено овнешко.
Той спря на три километра преди главното кръстовище. Не искаше да го виждат зад волана на колата на мъртвия шериф. Не само местните хора, но най-вече Пулър или някой друг от полицаите. Не искаше противоречия, не искаше оживен радиообмен. Поне засега. В момента анонимността беше най-добрият му приятел. Отби по един черен път с дълбоки коловози, вероятно издълбани от трактори. Остави двигателя да работи заради отоплението. Разполагаше с около половин резервоар бензин. Гледаше напред към далечния хоризонт отвъд замръзналата угар. Шест месеца по-късно колата щеше да е изцяло скрита от буйната зеленина, насред десетки хиляди тонове реколта.
— Какво мислиш? — попита Соренсън.
— В момента ли?
— Не, за аутопсията на Делфуенсо.
— Очаквам кратък отговор. Да или не.
— Ще обясниш ли?
— Не — поклати глава той. — После може да ми стане неудобно.
— Лесно ли ти става неудобно?
— По-скоро се чувствам глупаво, когато съм направил някоя велика прогноза, а впоследствие тя се оказва погрешна.
— Често ли ти се случва?
— По-често, отколкото би ми се искало. Имаш ли деца?
— Не.
— Но искала ли си?
— Не съм сигурна. Ти?
— Твърдо не. А ти лесно ли се притесняваш?
— Не. Особено по служебни въпроси. Случвало ми се е, но в личен план. В момента например се притеснявам, че не мога да взема душ и да се преоблека. Не съм сваляла тази блуза от вчера сутринта.
— Моите дрехи ги нося минимум три дни — каза Ричър. — Но в момента съм добре, защото с този нос съм напълно лишен от обоняние.
Тя се усмихна.
— Можеш да си купиш нови дрехи — изтъкна Ричър. — Можеш да вземеш душ в дома на Делфуенсо. Общината е наша.
— Не мога да се къпя в банята на убита жена — направи гримаса Соренсън.
— А как можеш да се возиш в колата на мъртъв шериф?
— Къде изобщо мога да си купя дрехи?
— В някой от градските магазини, разбира се.
— Но ти избягваш населените места. Нали затова отби по този черен път?
— Можем да отидем в Син Сити. Вече знаем, че там продават ризи. В денонощния супермаркет.
— Тези ризи са боклук.
— Дори да е така, пак ще изглеждаш добре.
— Това ще го пропусна — хладно го изгледа Соренсън, помълча малко, после кимна. — Добре, да вървим в Син Сити. Ще постъпя като теб, ще си купя риза, а ти ще ми отпуснеш един час в някой мотел.
— Следобед не става — поклати глава Ричър. — Камериерките отдавна са си тръгнали. Ще трябва да платиш за цялата нощ.
— Няма проблем. Това ме устройва.
— Много си претенциозна.
— Повечето хора са такива.
— Може и да обядваме.
Но в същия миг телефонът на Гудман отново зазвъня. Със същото напрегнато електронно писукане, почти оглушително през тонколоните.
Кодът беше 816.
— Канзас Сити — безпогрешно определи Ричър.
— Не вдигай — рече Соренсън.
Телефонът продължаваше да писука. Шест, седем, осем пъти. После спря. В колата отново се възцари тишина, нарушавана единствено от приглушеното мъркане на мотора и шепота на отоплението.
— Твоите антитерористи бяха от Канзас Сити, нали? — подхвърли Ричър.
— Те не са мои.
— Доусън и Мичъл?
— Да.
— Кой друг би търсил Гудман от тамошен номер?
— Всеки. Брат, сестра, син, дъщеря. Състудент от колежа, колега рибар.
— В работно време?
— Защо не?
— Дали Гудман изобщо е учил в колеж?
— Нямам представа.
— Първият му заместник със сигурност не е.
Телефонът издаде единичен сигнал. Гласова поща.
Соренсън се наведе и започна да натиска бутоните. Косата ѝ докосна ръката на Ричър. Купето се изпълни с неясни шумове.
— Джиесем — определи Соренсън. — Слаб сигнал. Звънят от закрито помещение, а може би от движеща се кола.
После мъжки глас успя да надвие шумовете:
— Шериф Гудман! Обажда се агент Доусън от ФБР, Отдела за борба с тероризма в Канзас Сити. Снощи се запознахме. Незабавно се свържете с мен! Междувременно ви предупреждавам за един човек, който пътува с агент Соренсън от бюрото в Омаха. Той е опасен беглец, който трябва да бъде арестуван при първа възможност. Ние с партньора ми пътуваме към вас и ще поемем нещата в свои ръце, но дотогава внимавайте! Ще пристигнем най-много след половин час. Чакайте ни в шерифската служба.