Слезе от колата, заключи я и се отдалечи. Прекоси платното и заобиколи бара на Делфуенсо. Червената мазда все още беше там. Пет врати, четири места. Ключалките носеха следи от манипулация, вероятно от техническия екип на Соренсън. Вътрешността на купето беше старателно почистена, а шофьорската седалка беше изтеглена до средна позиция, като за човек с нормален ръст. Типична кола под наем.
Налегнат ли те съмнения, пий кафе. Това беше един от основните работни принципи на Ричър. Подчинявайки му се, той се върна обратно и влезе в закусвалнята, която беше най-близо до мотела на Соренсън. Настани се в сепаре с високи облегалки в дъното на салона. Седна с гръб към стената и сложи тежката порцеланова чаша със силно черно кафе на масата. Неподходяща чаша, но добро кафе. И отлична тактическа позиция. От мястото си виждаше не само целия салон, но и част от улицата. Коридорът към тоалетните беше на шейсет сантиметра от лявото му рамо, а в дъното му се виждаше авариен изход. Насочи вниманието си към трафика на пътя. Тежък тир се отправяше на север, негово копие потегляше в обратна посока. Последваха ги още три превозни средства — очукан пикап, опръскан с кал джип и някаква ръждясала камионетка за доставки.
Миг по-късно от север се появи тъмносин форд, модел „Краун Виктория“.
Същият цвят и модел като служебната кола на Соренсън.
Двойка тънки като игли антени на задния капак, идентични с тези на Соренсън.
ФБР.
С двама пътници.
Колата се движеше бавно. Прекалено бавно за един нормален оглед. С „търсеща“ скорост. Водачът оглеждаше лявата част на пътя, а пътникът — дясната. Ричър се взря в тях. Стори му се, че вече ги беше виждал — там, на паркинга зад сградата на ФБР в Омаха. Доусън и Мичъл. Може би бяха те.
Отпи глътка кафе и се зае да съпоставя наум времето, скоростта и разстоянието. Сякаш за проверка на тези изчисления след малко фордът се върна, насочил се все така бавно на юг. Двете глави в него бяха извърнати настрани, два чифта очи сканираха банкета, сградите, хората и автомобилите. За миг колата почти спираше, после отново започваше да пълзи напред.
Последното спиране изглеждаше някак окончателно. Фордът забави, прескочи разбития бордюр и паркира на метър от витрината на закусвалнята, в която седеше Ричър. Двамата останаха по местата си. В поведението им не личеше нервност или конкретна цел. Очевидно бяха решили да изпият по едно кафе след дългото и безплодно издирване. Нищо повече. Ричър беше почти сигурен, че това са Доусън и Мичъл. В момента се прозяваха и въртяха схванатите си от дългото пътуване вратове. Носеха тъмносини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Изглеждаха малко смачкани и доста уморени. Единият беше по-висок и по-слаб от другия, но това беше всичко, по което се различаваха. И двамата бяха руси, с червендалести лица, някъде около четирийсет.
Дали наистина го смятаха за терорист?
Те знаят, че си карал колата на Кинг и Маккуин.
Излязоха навън, спряха за миг на студа и започнаха да се протягат. Шофьорът го направи с изпънати ръце и обърнати надолу длани, докато спътникът му издаде лакти встрани и докосна ушите си с юмруци. Ричър веднага отгатна, че кобурите на глоковете се намират под мишниците им, а отзад на коланите им са закачени белезници. Имаха в своя подкрепа Закона за патриотизма и всякакви тъпотии от рода на защита на националната сигурност. Това им даваше неограничена власт.
Огледаха се за момент и се насочиха към входа на заведението.
Ричър отпи последна глътка кафе и пъхна две еднодоларови банкноти под чашата си. После се измъкна от сепарето и хлътна в коридора към тоалетните. Входната врата се отвори и той чу стъпките им по плочките. Чу и лекото стържене на двете менюта, когато сервитьорката ги издърпа от дървената поставка на бара. Прекоси коридора, бутна аварийната врата и се озова на празното пространство зад закусвалнята.
Насочи се към мотела в съседство, заобиколи отзад и спря пред единственото прозорче на баните, от които излизаше пара. Почука на стъклото и зачака. Прозорчето се открехна, отвътре долетя затихващото бръмчене на изключен сешоар.
— Ричър? — чу се гласът на Соренсън.
— Облечена ли си?
— Почти.
Той пристъпи крачка напред и надникна през процепа. Беше се увила с голяма хавлия, затъкната под мишниците ѝ. Тя покриваше малка част от бедрата ѝ. Косата ѝ беше изсушена само от едната страна, а другата висеше на влажни кичури. Кожата ѝ беше леко порозовяла от горещата пара.
Изглеждаше доста добре.
— Твоите приятелчета от Канзас Сити са в закусвалнята — докладва той.