— Не са ми приятелчета.
— Криминолозите още ли не са се обадили?
— Не.
— Защо се бавят?
— Предполагам, че процедурите са доста сложни.
— Надявам се, че са достатъчно добри.
— За какво?
— За да ми кажат това, което искам да зная.
— Зависи какво искаш да знаеш — подхвърли тя.
— Ще те чакам в колата — каза той. — Намира се през две сгради, на гърба на неработещ бар.
— Добре.
Прозорчето се затвори и резето щракна. Сешоарът отново забръмча. Ричър се обърна и тръгна на север покрай празните контейнери за смет, купчина разкъсани матраци и някакъв полуизгнил кашон, който според надписите си беше съдържал две хиляди чаши за еднократна употреба. Той прекоси ничията земя и отмина следващата сграда, която приличаше на още един бар. Прескочи празна бутилка от безименно шампанско.
И се закова на място.
Колата на Гудман беше на трийсет метра по-нататък. Зад бара, точно където я беше оставил. Но плътно зад нея беше спряла още една кола със задницата към нея. Пясъчна краун виктория. Със сигурност служебна, но не на ФБР. Беше доста по-различна от колата на Соренсън и тази на Доусън и Мичъл. Антените на багажника бяха други, а номерът беше правителствен. Двигателят ѝ работеше. Това беше видно от облачетата пара, излитащи през ауспусите.
Патрулката на Гудман беше блокирана.
Ричър нямаше как да разбере дали това е нарочно или случайно.
Зад кормилото седеше мъж. Ричър виждаше само тила му. Косата му беше пясъчна на цвят, точно като колата. Беше облечен с пуловер и говореше по телефона.
Пуловерът означаваше отсъствие на кобур под мишницата. А отсъствието на кобур под мишницата означаваше липса на пистолет. Това на свой ред показваше, че човекът не е цивилен полицай или някакъв друг оперативен служител. Със сигурност не беше служител на СБН, НСР, АВР или някоя друга от многобройните трибуквени агенции.
В крайна сметка пуловерът означаваше, че този човек не представлява заплаха.
Вероятно беше някакъв бюрократ.
„Човекът си личи по облеклото“, както се казва в „Хамлет“.
Ричър се приближи, спря до шофьорската врата и почука на стъклото. Мъжът стреснато извърна глава и погледна навън с воднистосините си очи. После объркано потърси бутона за сваляне на стъклото.
— Измести колата си, приятел — рече Ричър. — Блокирал си моята.
Мъжът свали телефона от ухото си и попита:
— Кой сте вие?
— Шерифът.
— Не, не сте. Снощи се срещнах с шерифа. Между другото, той е починал рано сутринта. Така се говори.
— Аз съм новият шериф — невъзмутимо се представи Ричър. — Получих повишение.
— Как се казвате?
— А ти?
Човекът се стресна леко, сякаш внезапно осъзнал, че се държат грубо с него.
— Казвам се Лестър Лестър и работя в Държавния департамент.
— Родителите ти явно не си падат по разнообразието.
— Това е семейна традиция.
— Както и да е, Лестър. Освободи ми пътя, защото имам работа.
Мъжът не помръдна.
— Имаш избор, Лестър — добави Ричър. — Или напред, или назад.
Мъжът не реагира. Ричър буквално виждаше как зъбните колелца в главата му се завъртат. Един бавен процес. Но в крайна сметка колелцата зацепиха. Очите му започнаха леко да се изцъклят. Едър мъж. Счупен нос.
— Ти си онзи, когото издирваме, нали? — попита с необичайно висок глас той.
— Излишен въпрос, защото нямам представа кого издирвате.
— Влизай в колата.
— Защо?
— Трябва да те закарам в ареста.
— Шегуваш ли се?
— Мислиш, че националната сигурност е шега?
— Мисля, че ако тя се крепи на хора като теб, наистина е шега. — Каза го много високо.
Чак сега си даде сметка за телефона, който Лестър продължаваше да държи в ръка.
С кого ли говореше?
С онези в закусвалнята?
Тоя тип май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.
52
Ричър рязко отвори вратата, изтръгна телефона от ръката на русолявия и го хвърли на покрива на бара. После го сграбчи за пуловера, измъкна го от седалката и го повлече в посоката, от която беше дошъл. Така измина три метра, после още три. След това се закова на място, завъртя се като дискохвъргач и го запрати в задната стена на бара. Хукна обратно, без да губи нито секунда повече. Седна зад кормилото, включи на скорост и натисна газта. Задните колела изхвърлиха порой ситни камъчета и колата се стрелна напред. В следващия миг удари спирачка. Тялото му почти се изсипа през отворената врата. Успя да се задържи на крака, заобиколи багажника на патрулката и се втурна към вратата. В движение натисна копчето на дистанционното, скочи зад волана и включи на заден. Патрулката светкавично се отлепи от стената и той рязко нави кормилото.