— Шериф Гудман?
— Не, обажда се Соренсън от Омаха. Друг път ще ти обясня защо използвам телефона на шерифа. Държа човека, когото издирвате. Можете да го приберете когато пожелаете.
— Къде си?
— При старата помпена станция.
— Стой там. След две минути сме при теб.
Деветдесет секунди по-късно Ричър отвори вратата и обяви:
— Е, готов съм за ареста.
Излезе на студа, прекоси пътеката и опря пръсти в бетонната стена на старата помпена станция. После се разкрачи, наведе се напред и прехвърли тежестта си на ръцете.
— Заеми позиция.
Соренсън се изправи на два метра зад него, хвана пистолета си с две ръце и го насочи в гърба му.
— Изглеждаш добре — подхвърли тя.
— Но не се чувствам добре.
— Желая ти късмет. Беше ми приятно в компанията ти.
— Още не сме приключили. Надявам се да те видя отново.
Останаха в тези пози. Бетонът беше студен. После Ричър долови свистенето на гуми по асфалта. Колата спря, вратите се отвориха. Извърна глава. Синята краун виктория на Доусън и Мичъл. Те изскочиха навън с развени сака, с пистолети в ръце и тържествуващи усмивки. Размениха си няколко думи със Соренсън.
Поздравления, благодарности. После обявиха, че поемат нещата в свои ръце. Ричър отново се обърна с лице към стената. Чу отдалечаващите се стъпки на Соренсън. Колата на Гудман изръмжа и потегли.
После настъпи тишина. Нарушавана единствено от ускореното дишане зад него и воя на студения вятър.
— Обърни се — заповяда един глас. Може би на Доусън. Или на Мичъл.
Ричър охотно се подчини. Пръстите му вече бяха изтръпнали, а раменете започваха да го болят. Оттласна се от стената, зае нормална стойка и се обърна. И двамата го държаха на мушка. Изглеждаха точно така, както ги беше видял през витрината на закусвалнята. На около четирийсет, със сини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Все още леко раздърпани, уморени и със зачервени лица. Може би малко повече уморени и зачервени поради усилията, които бяха положили. Най-сериозното им препятствие вероятно бе разправията с Пулър. Да се занимаваш с кретени не беше лесна работа.
По-високият и по-слаб рече:
— Казвам се Доусън. А това е партньорът ми Мичъл. Бихме желали да се качиш в колата.
— Нали сте наясно, че снощи видях Кинг и Маккуин за пръв път в живота си? — попита Ричър.
— Да, пътувал си на автостоп. Приемаме изцяло тази версия. В момента нямаме лоши чувства към теб въпреки номерата с откраднатата полицейска кола. А мистър Лестър е готов да ти прости за контузията.
— Каква контузия?
— Наранил си му единия крак — поясни Мичъл. — А вероятно и чувствата.
— Значи всичко е наред?
— Абсолютно.
— Тогава защо ме арестувате?
— Не те арестуваме — отвърна Доусън. — Технически погледнато.
— Значи ме арестувате нетехнически?
— Последните законови промени ни дават изключително големи права. Оторизирани сме да ги използваме.
— Без да ми обясните какви са?
— От теб се изисква да ни сътрудничиш по всички въпроси, свързани с националната сигурност. А от нас — да се погрижим с всички средства за собствената ти сигурност.
— В смисъл?
— В смисъл, че си се забъркал в неща, които не разбираш.
— Значи ми правите услуга, така ли?
— Именно — кимна Доусън.
Ричър се качи в колата. Отзад. Без белезници. Без никакви други ограничителни средства, ако не се броеше предпазният колан, който го помолиха да си сложи. Обясниха му, че това е политика на Бюрото, целяща максималната сигурност на водача и пътниците. Той беше почти сигурен, че задните врати не се отварят отвътре, но не му пукаше. Нямаше никакво намерение да скача в движение.
Зад волана седна Мичъл, който потегли на изток към кръстовището, а след това на юг към вътрешността на щата. Доусън седеше до него, а Ричър гледаше през прозореца. Искаше да запомни пътя, по който се движеха. Второстепенният двупосочен път на юг беше горе-долу същият като онзи, който водеше на север. Тук липсваше еквивалент на Син Сити, но пейзажът му беше познат. Голи и замръзнали поля, малка горичка, няколко стари хамбара, тук-там по някой магазин за хранителни стоки, разхвърлян двор, в който продаваха гуми за трактори втора употреба. Имаше дори реплика на онзи тъжен плац с употребявана селскостопанска техника. Същата запуснатост, същата ръжда. Такива бяха последиците от пренасищането на пазара.
— Къде отиваме? — попита Ричър. Чувстваше се длъжен да зададе този въпрос. Рано или късно, в името на доброто възпитание.