Доусън тръсна глава да прогони дрямката.
— Ще видиш — отвърна той.
Това, което Ричър видя, беше останалата част от Небраска и доста внушителна част от Канзас. Общ пробег близо петстотин километра. Малко след като пресякоха границата между двата щата, отбиха за късен обяд. Доусън избра един „Макдоналдс“, който имаше гише за коли. Соренсън беше направила същото в Айова. Може би ФБР имаше официална политика относно храненето, помисли си Ричър. Арестантите не бива да гладуват, но не им позволявайте да слизат от колата. Поръча си същото, което беше ял последния път — чийзбъргър, ябълков пай и половинлитрова чаша кафе. По отношение на „Макдоналдс“ демонстрираше твърдо установени навици. Поднесоха им храната през прозореца на Мичъл, който се извъртя да му подаде поръчката. Задната седалка беше удобна за ядене, тъй като разполагаше дори с поставка за чаши. В последно време колите на ченгетата са оборудвани много по-цивилизовано от някога, помисли си той.
През останалата част от пътуването Ричър просто дремеше. Думата дрямка в неговия речник означаваше едно спокойно и отпуснато състояние между будуването и съня. То много му харесваше. Но дори и да не му харесваше, трудно можеше да му се противопостави. Беше уморен, колата беше затоплена. Удобна седалка, меко возене. Освен това Доусън и Мичъл мълчаха. Не казваха нито дума. Никакви опити за тристранен разговор. И слава богу. Ричър винаги беше поддържал мнението, че мълчанието е злато.
После завиха на изток по междущатската магистрала в посока Канзас Сити, Мисури. Според историята, която Ричър познаваше много добре, той бе основан през 1831 г. Наричаха го Града на фонтаните или Париж на Средния запад. Имаше добър отбор по бейзбол, станал световен шампион през 1985-а. И страхотни играчи като Джордж Брет, Франк Уайт и Брет Сейбърхейгън.
Пощенски код 816.
Населението му беше преброявано по няколко различни начина. Местните фукльовци винаги държаха да се включват всички предградия и околни селища.
Но повечето хора бяха единодушни, че в същинския Канзас Сити, Мисури, живеят около милион и половина души.
55
Архитектурата и видът на тази междущатска магистрала бяха идентични с предишната, успоредна на нея, но на двеста и петдесет километра в северна посока. Двете бяха еднакво прави, широки и гладки, с нарядко разположени изходи, предшествани от същите билбордове и сини табели, съдържащи колкото информация, толкова и изкушение. И тук част от изходите бяха реални, а други измамни. Синята краун виктория бучеше монотонно, а Доусън и Мичъл продължаваха да пазят мълчание. Ричър седеше с изправен гръб на удобната задна седалка, пристегнат с колана. Наблюдаваше банкета и гладкото платно, което опираше чак в хоризонта. На изток се смрачаваше. Зимният ден беше към края си. Слънцето, което беше изгряло над изпепелената импала, вече чезнеше някъде зад гърба му.
После усети как колата леко намалява скоростта, току-що подминала един пътен знак с наименование, което му беше непознато. На сините табели непосредствено след него бяха изрисувани знаци за гориво и храна, но не и за преспиване. Но такъв знак несъмнено беше съществувал доскоро, защото табелата му беше празна, покрита с наскоро положен слой синя боя, който се различаваше от предишния. Може би фалит или корпоративна реорганизация. Може би смърт на някой от собствениците.
Или пък нещо друго, по-комплицирано.
Табелата за самото отклонение беше нещо средно между истинска и фалшива. Вдъхваща доверие, но не особено привлекателна. След нея липсваше обичайната табела за близка бензиностанция или пък такава за ресторант. Но може би щеше да има отвъд възвишенията в далечината или пък зад следващия завой.
Мичъл погледна в огледалото, даде мигач и намали още повече. Политика на Бюрото, целяща максималната сигурност на водача и пътниците. Кракът му се вдигна от газта, колата се залепи за бялата линия и навлезе в завоя бавно и сигурно. Мигачът остана включен, докато стигнаха долния край на рампата и поеха надясно по обикновено двулентово шосе. Отново в южна посока, може би на сто и петдесет километра от Париж на Средния запад.
След километър и половина подминаха една бензиностанция, а след още толкова — някаква безименна закусвалня. После дойде ред на последната табела без реклама, прясно боядисана със синя боя като онази на магистралата. Вероятно за да скрие името на мотела и стрелката, която сочеше към него.
От двете страни на шосето нямаше нищо друго освен заспали ниви, също като в Айова. Засети с пшеница, сорго и слънчоглед. В момента изглеждаха бездействащи, но след шест месеца щяха да са избуяли нависоко, доказвайки плодородието на най-добрата прерийна почва в света. Наоколо не се виждаха никакви следи от живот. Явно и селскостопанските сгради, доколкото ги имаше, бяха твърде далече, отвъд потъмняващия хоризонт.