— Може да съм я видял, а може и да не съм. Тук е забранено да говорим за такива неща. Дори и помежду си. Не те ли предупредиха?
Човекът беше облечен с нови дънки, нова синя риза с копченца на яката под нов син пуловер. Същите като онези върху леглото на Ричър, но по-малък номер. Косата му беше чиста и сресана, лицето — гладко избръснато. Приличаше на човек в отпуск.
— Кога те докараха тук? — попита Ричър.
— Рано тази сутрин.
— Доусън и Мичъл или някой друг?
— Не им знам имената. Освен това не ни разрешават да говорим на тази тема. Не те ли предупредиха?
— Кой трябва да ме предупреди?
— Не те ли посетиха?
— Още не.
— А ти кога пристигна?
— Току-що. Преди няколко минути.
— Значи скоро ще те посетят. Направо в стаята, където ще ти разяснят правилата.
Човекът се размърда на пътеката, сякаш бързаше да си тръгне. Сякаш имаше някаква работа.
— Къде отиваш? — попита го Ричър.
— В трапезарията, човече. Къде другаде? Тук имат и бира. Най-различни марки в изстудени бутилки с дълги гърла. Какво по-хубаво от това? Никакво бачкане, безплатна храна и бира. Кажи ми къде другаде ще намериш такова нещо?
Ричър не отговори.
— Идваш ли? — попита човекът.
— Може би по-късно.
— Няма лошо. Намислил съм да ударя няколко бири, но те имат много. Запасите им няма да свършат скоро, повярвай ми.
След тези думи човекът забърза по пътеката.
Отначало се виждаше от кръста надолу, осветен от прожекторите за табелите, после цялата му фигура се стопи в мрака.
Ричър остана на място. Пред стая № 14. Една от двете с осветени прозорци, пред които нямаше паркирани служебни коли. Другата беше № 5. Той се обърна и тръгна обратно, подмина бунгалото, заобиколи някаква цветна леха и се насочи към следващата сграда в редицата. Номер пет беше първата врата открая. Реши да почука, но не се наложи. Докато беше на два метра от там, вратата се отвори и от нея изскочи изпълнено с енергия момиченце. Слабичко, с тъмна коса и бледа кожа, може би десетгодишно. На лицето му грееше широка усмивка. В следващия миг то зърна огромната сянка на Ричър на пътеката и замръзна. Усмивката се стопи, заменена от учудване, а след това и от тревога. Момиченцето покри лицето си с длани и Ричър вече не виждаше нищо освен две огромни очи.
— Здравей, Луси — рече той.
56
После на прага се изправи Делфуенсо, вероятно дочула познат глас. Фигурата ѝ се очерта на меката светлина на лампата в стаята. Изглеждаше в отлична форма — отпочинала, щастлива и спокойна. Беше облечена в дамската версия на облеклото, предлагано в комплекса. Нови дънки, нова синя блуза под син пуловер, който беше по-тънък и къс от мъжкия модел. Косата ѝ беше чиста и добре сресана. Очевидно беше заварила достатъчно дрехи върху леглото и достатъчно тоалетни принадлежности в банята.
Очаквахме ви.
— Това е мистър Ричър, Луси — обърна се към дъщеря си тя. — Той беше с мен за известно време.
— Здравей, мистър Ричър — рече детето.
— Здравей, Луси — повтори той.
— Счупил си си носа — каза то.
— По-скоро друг ми го счупи.
— Боли ли те?
— Вече по-малко.
— Луси беше тръгнала да разгледа игрището за мини-голф — каза Делфуенсо.
— Току-що бях там — отвърна Ричър. — Тъмно е и нищо не се вижда.
Детето се замисли върху новата информация. Личи-цето му стана сериозно.
— Тогава може ли да се разходя наоколо? Все още не съм видяла почти нищо от това място.
— Разбира се — кимна майка ѝ. — Иди да видиш какво ще откриеш. — Детето хукна по алеята и се стопи в мрака. Делфуенсо се обърна към Ричър. — Предполагам, че онази ограда е достатъчна гаранция, за да се разхожда на воля. А и в басейна няма вода.
— Може ли да поговорим? — попита Ричър.
— За какво?
— За снощи. И за днес.
— Забранено ни е да говорим за това.
— Винаги ли изпълняваш това, което ти кажат?
— Не. Но за тази работа мисля да ги послушам.
— Коя работа?
— Националната сигурност. Нямаме право да говорим с когото и да било.
— Аз бях с теб, забрави ли?
— Но не през цялото време.
— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса? Така няма да нарушиш забраната, защото на практика няма да си ми разказала нищо по своя воля.
— След като са те докарали тук, те ще ти обяснят какво се случва.
— Според мен те изобщо не знаят какво се случва — каза Ричър.
* * *
Разполагаха само с трийсет минути до вечерята, а Делфуенсо очевидно се страхуваше да говори. По тази причина използваха най-близкото тайно място, което можаха да открият — собствената ѝ стая. Тя беше идентична с тази на Ричър, но вместо едно широко легло имаше две единични и това я правеше малко претрупана — главно заради двойката фотьойли. Ричър седна на единия, а Делфуенсо вдигна чантата си от другия. Същата, в която държеше аспирините. Изглеждаше тежка. Може би шишето с вода все още беше вътре.