— А след това?
— Проведе няколко телефонни разговора, а после закопча Кинг с предпазния колан. На мястото, на което малко преди това седях аз. Преместих се на предната седалка. След това потеглихме. Изминахме седем-осем километра в източна посока и отново спряхме. Появиха се двама непознати и ние се прехвърлихме в тяхната кола, а моята я запалиха. Казаха, че трябва да го направят, тъй като лошите очакват от Маккуин да заличи следите и със сигурност ще проверят дали го е направил. Обещаха да ми купят нова кола. Което е страхотно, защото старата имаше проблем със скоростите.
— И те ли бяха от ФБР?
— Да. От Канзас Сити. Легитимираха се. Маккуин не разполагаше със служебна карта, защото беше под прикритие.
— И те докараха направо тук?
Делфуенсо кимна.
— Заявих, че няма да остана тук без Луси, и те отидоха да я вземат.
— А къде отиде Маккуин?
— Придружи ме до тук и веднага си тръгна. Каза, че трябва да бъде на позиция, защото му предстои да обяснява много неща. Според мен ще им каже, че ти си убил Кинг.
— Аз ли?
— Това обсъждаха. Да им съобщи, че са качили стопаджия, за да променят бройката на пътниците, но той се опитал да ги ограби. Според мен Маккуин ще им каже, че си убил Кинг и си избягал.
— Споменаха ли какви по-точно са лошите? — попита Ричър.
— Не — поклати глава Делфуенсо. — Но изглеждаха доста разтревожени.
След това отидоха на вечеря, която се оказа доста странна. Насочиха се към административната сграда като едно малко семейство: Ричър и Делфуенсо един до друг, а между тях доволно подскачащата Луси. Трапезарията беше голямо квадратно помещение, запълнено от двайсет маси и осемдесет стола — всички от добре обработен чам, покрит с мътно проблясващ безир. Ричър беше виждал стотици подобни помещения през живота си, но това изглеждаше доста странно, защото беше празно. Разбира се, ако не брояха свидетеля, който се беше настанил на една маса в ъгъла с три бутилки бира от различни марки. Поздрави ги с енергично кимване и широка усмивка. Изглеждаше щастлив и доволен. Може би и той не беше почивал от години. А може би никога.
Жената с майчинско излъчване от рецепцията донесе менюто. Вероятно и тя е от ФБР, помисли си Ричър. Присъстващите в трапезарията изглеждаха много доволни, че са тук, поне за момента. Но вероятно имаше и други, на които ситуацията им се струваше стресираща и дразнеща. За да се справи с тях, ѝ беше нужен някакъв служебен авторитет, а не само търпение.
Менюто се оказа повече от скромно. Предлагаха се само две ястия — чийзбъргър и печено пиле, вероятно и двете претоплени на микровълнова печка. Но по принцип агентите на ФБР бяха завършили право или професионална школа, а не ресторантьорство. Ричър се спря на чийзбъргъра, който щеше да му е пети за деня. Делфуенсо и дъщеря ѝ последваха примера му.
После, още преди да им сервират вечерята, в трапезарията се появиха двама души. Мъже със сини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Очевидно притежателите на двете коли, паркирани пред бунгалата. Резидентите бавачки. Изглеждаха нащрек, оживени и компетентни.
— Тези двамата ме докараха тук — прошепна Делфуенсо.
— И мен — обади се Луси. — Те ме взеха от къщата на Пола.
Новодошлите огледаха помещението и се насочиха право към Ричър.
— Ще се радваме, ако днес вечеряте в нашата компания, сър — каза този отдясно.
— Защо? — вдигна вежди Ричър.
— Трябва да ви се представим.
— И?
— Налага се да ви обясним правилата.
57
Костюмираните агенти поведоха Ричър към масата в противоположния край на онази, която беше заета от свидетеля. Той седна с гръб към стената, за да вижда цялото помещение. По-скоро по навик, отколкото поради наличието на някаква опасност. Тази трапезария беше може би най-безопасното място в цял Канзас.
Агентите се настаниха от двете му страни и опряха лакти на масата. Бяха по-млади от Маккуин и Соренсън. В края на трийсетте, може би точно на четирийсет. Не бяха новаци, но не бяха и ветерани. И двамата бяха мургави и жилави. Единият оплешивяваше по-бързо от другия. Представиха се като Бейл и Трапатони, близки колеги на Доусън и Мичъл, с които работели в едно и също оперативно бюро, на една и съща длъжност. После добавиха, че са изискали от военните досието му и вече знаят всичко за него.
Ричър не каза нищо.
По-плешивият беше Бейл.
— Харесва ли ви тук?
— Абсолютно не — каза Ричър.
— А защо не?
— Дал съм клетва да защищавам Конституцията. Предполагаме, че и вие.