Зад тях се чу още едно тежко блъскане и вратите поддадоха с няколко сантиметра.
— Просто тръгвай! — изкрещя Дризт и забута приятеля си.
Двамата се затичаха по една широка пътека, после минаха покрай пролома, избирайки този път, който щеше да ги отдалечи възможно най-много от каменната крепост на илитидите.
— Опасност! От всички страни! — изрева Белвар. — Роби и крадци на мисли!
— Остави ги. Пази се от тях — отвърна Дризт, проправяйки си път с ятаганите.
С дръжката на едното си острие елфът повали един гоблин, озовал се пред очите му; в следващия миг отряза пипалата на един илитид, опитващ се да изсмуче мозъка на пленен дуергар. След малко пред очите на Дризт изскочи друг избягал роб — малко по-голям от сивото джудже.
Мрачният елф се втурна към него, но този път беше свалил ятаганите си.
— Трак! — извика Белвар Дисенгалп.
— Д-д-дъното на пещерата — започна да заеква клюнестото изчадие.
Двамата приятели едва го разбраха — думите му звучаха като неразбираем брътвеж.
— Най-д-д-добрия изход — успя да поясни Трак.
— Води ни — развълнувано извика възрастният свиърфнебъл, възвърнал отново надеждата си. Нищо не можеше да застане на пътя им сега, когато бяха тримата заедно!
Гномът последва гигантското клюнесто изчадие, или гигантския си приятел — нямаше значение кое от двете бе той. След малко дребничкият Белвар забеляза, че Дризт не идваше с тях.
Отначало той си помисли, че мрачният елф е бил повален от ментална атака, но когато се върна назад, видя, че не е познал.
На върха на многото каменни тераси и пътеки, които прекосяваха пещерата на илитидите, стоеше една стройна, слаба фигура и вършееше с мечовете си през скупчените роби и крадци на мисли.
— О, богове! — прошепна Белвар, невярващ на очите си.
Смъртоносните движения на това същество наистина уплашиха лукавия гном, но точните удари и ловките кръстосвания на двата меча съвсем не бяха ужасяващи за Дризт До’Урден, дори напротив, в сърцето на младия мрачен елф звънът им отекваше с лека, забравена носталгия.
Той погледна с празен поглед към Белвар и произнесе името на единствения мрачен войн, способен на тези движения и маневри; единственото име, на което можеше да принадлежи този прекрасен танц на остриетата.
— Закнафейн…
20
Татко мой
Колко пъти го беше лъгала матрона Малис? Нима Дризт можеше да извлече поне една истина от лъжовната, измамна паяжина, която обгръщаше живота на мрачните елфи. Баща му не беше принесен в жертва на Кралицата на Паяците! Закнафейн беше тук и се биеше пред очите му, размахваше мечовете си така добре, както го помнеше.
— Какво има? — попита Белвар.
— Войнът — едва прошепна Дризт.
— От твоя град ли е, мрачни елфе? — попита Белвар. — Той ли те преследва?
— От Мензоберанзан — отвърна Дризт.
Гномът очакваше да узнае още нещо, но Дризт беше толкова запленен от появата на Закнафейн, че не каза друго.
— Трябва да вървим — заяви след малко възрастният свиърфнебъл.
— И то бързо — добави Трак, който също се бе върнал назад. Сега гласът му звучеше по-уверен, сякаш самото присъствие на приятелите му му помагаше да продължи вътрешната си борба с клюнестото изчадие. — Илитидите прегрупират отбраната си. Много от робите са мъртви.
Дризт малко се отдалечи, така че Белвар да не може да го достигне с кирката си.
— Не — каза равно елфът. — Няма да го оставя!
— Магга каммара, мрачни елфе! — извика гномът. — Кой е той?
— Закнафейн До’Урден — с по-остър тон изкрещя Дризт, ала гласът му изведнъж се сниши почти до шепот: — Моят баща — едва успя да промълви елфът.
Докато Белвар и Трак си размениха невярващи погледи, Дризт беше изчезнал. Той стигна до края на пътеката и се затича нагоре по широката каменна стълба. На най-високото стъпало, сред труповете на злощастните илитиди и роби, озовали се на пътя му, стоеше неживият.
В по-горния край на високата каменна тераса, няколко уплашени илитида бързаха да се отдалечат от зоркия поглед на неживото създание.
Закнафейн се втурна след тях — те тичаха, за да се скрият в своята крепост, а неговият път беше избран предварително. Изведнъж в съзнанието на неживия зазвучаха хиляди магически аларми, които му подсказаха, че е тръгнал в грешна посока и го накараха да се върне при стълбата.