— Говориш за земята, сякаш е живо същество — отбеляза Дризт, но не със сарказъм, а от чисто любопитство.
— Така е, мрачни елфе — отвърна Белвар и се опита да си представи как е изглеждал Трак, преди да срещне магьосника, — за тези, които могат да чуят гласа й.
Огромната човка на Трак закима в съгласие.
— Свиърфнеблите чуват далечния шепот на земята. Ние, печ, разговаряме с нея.
Дризт не можеше да си представи как би станало това. Знаеше, че приятелят му не лъже, но мрачните елфи, за разлика от повечето раси в Подземния мрак, бяха лишени от всякаква връзка със скалите. И все пак, ако се нуждаеше от доказателства, които да подкрепят думите на Белвар и Трак, елфът винаги можеше да си припомни битката със земния дух или да си представи стената, появила се от нищото в пещерата на илитидите и препречила пътя на враговете му.
— Какво ти казват камъните сега? — попита Дризт. — Дали сме се отдалечили, от неприятелите?
Трак се приближи към близката скала и долепи ухо до нея.
— Думите станаха неясни… — с печален глас промълви той. Приятелите му разбраха какво имаше предвид едрият печ. Не земята говореше неразбираемо, просто слухът на Трак се променяше. Същността на клюнестото изчадие бе започнала да се връща.
— Не чувам преследвачи — продължи то, — но не съм сигурен, не знам дали да вярвам на ушите си.
Трак изведнъж изръмжа, завъртя се и се върна в дъното на пещерната ниша.
— Какво има? — осмели се да го попита Белвар, макар че и сам се досещаше.
— Пропадам… — отвърна Трак. Гласът му отново беше станал дрезгав и сух. — В пещерата на илитидите бях печ, повече печ от когато и да било. Бях печ в истинския смисъл на думата. Бях земята…
Белвар и Дризт не разбраха думите на приятеля си.
— Ст-стената — опита се да обясни Трак. — Да издигнеш такава скала — само г-група старейшини могат да сторят това и то след дълги и прецизни ритуали.
Клюнестото изчадие млъкна и яростно разтърси глава, сякаш за да прогони настъпващата в душата му чудовищна същност. Заби огромния си нокът в скалата и се насили да продължи:
— Е, все пак го направих. Превърнах се в камъка и просто повдигнах ръка, за да попреча на враговете на Дризт!
— А сега този печ те напуска — каза меко мрачният елф. — Същността му се изплъзва от душата ти и остава заровена дълбоко под инстинктите на клюнестото изчадие.
Трак погледна встрани и отново заби нокът в каменната стена. Нещо в това движение го успокояваше и той го повтори отново и отново, ритмично тупкаше по скалата, сякаш за да запази поне частица от миналото си.
Дризт и Белвар излязоха от малката ниша, за да оставят сам клетия си приятел. Малко по-късно тупкането престана и Трак подаде глава навън. Огромните му, птицеподобни очи бяха изпълнени с мъка.
— М-моля ви, у-у-убийте ме! — едва промълви той. Тръпки от ужас полазиха по гърбовете на двамата приятели, но те осъзнаха, че разбират желанието на гигантския печ.
Пета част
Дух
Духът. Той не може да бъде пречупен или отнет. Жертвата в прегръдките на отчаянието може би чувства точно обратното, а нейният господар със сигурност би искал да вярва, че е успял да пречупи духа на слугата си. Но в интерес на истината, той винаги остава жив — понякога заровен, но никога премахнат напълно.
Това е грешката при Зин-карла и опасността при подобно съживяване. Доколкото успях да разбера, според върховните жрици това е най-ценният дар на Кралицата на Паяците — божеството, което управлява живота на мрачните елфи. Но аз не мисля, че е така. Смятам, че Зин-карла трябва да бъде наричан най-голямата лъжа на Лот.
Физическата сила и уменията на тялото не могат да бъдат разделени от съзнанието и волята, от чувствата на сърцето. Те представляват едно неразделно цяло — същността на всяко създание. В хармонията на тялото, съзнанието и душата можем да открием духа.
Колко ли тирани са се опитвали да го пречупят? Колко ли владетели са търсили начин да принизят подчинените си, да ги превърнат в примитивни, немислещи инструменти, носещи само блага и печалба? Отнемали са им любовта, вярата, опитвали са да убият душевността им.