Провалът е неизбежен. Трябва да вярвам в това.
Ако пламъчето на духа угасне, остава единствено смъртта — тираните не получават нищо повече от едно кралство, населено с живи трупове.
Но пламъчето на духа… То е издръжливо, неукротимо и винаги готово за борба. Поне в някой трябва да продължи да гори, за да отмъсти на потисниците.
Но къде, тогава, беше Закнафейн, моят баща, когато започна да ме преследва с една-единствена цел — да ме убие? Къде бях аз, в самотните години, прекарани из дивата пустош на Подземния мрак, когато този ловец, в който се превърнах, помрачи сърцето ми и контролираше ятаганите ми против собствената ми воля?
Осъзнах — били сме сами; заровени, но не мъртви.
Духът. Тази дума на всеки език в Забравените царства, на всяко място и по всяко време, звучи уверено, пропита със сила и решителност. В тази дума се крие твърдостта на героя, издръжливостта на майката и най-силното оръжие на бедния.
Духът не може да бъде пречупен, не може да бъде отнет.
В това трябва да вярвам.
22
Без посока
Мечът се стовари прекалено бързо и гоблинът дори не успя да извика от ужас. Той рухна напред, мъртъв още преди да докосне земята. Закнафейн стъпи отгоре му и продължи напред. Пое по пътеката към изхода на тясната пещера, който се намираше на десетина метра пред зомбито. В момента, в който неживият войн уби последната си жертва, в пещерата нахлу група илитиди. Закнафейн изръмжа, но не се обърна и дори за миг не забави крачката си. Логиката и движенията му бяха недвусмислени — Дризт бе минал оттук и той щеше да го последва.
Всичко на пътя му щеше да бъде посечено.
— Оставете го да се измъкне! — долетя телепатичен вик от няколко места в пещерата, подаден от крадците на мисли, видели на какво е способен Закнафейн. — Не можете да го победите! Оставете го да си тръгне!
Бяха видели достатъчно от смъртоносните остриета на неживия, а и няколко десетки техни другари вече бяха загинали от ръцете му.
Илитидите не се нуждаеха от второ предупреждение. Те бързо се отместиха от пътя на Закнафейн, с изключение на един.
Расата на крадците на мисли съществуваше въз основа на педантичността, чиито корени се криеха дълбоко в колективното им съзнание. Те смятаха, че първичните емоции, като гордостта, са фатален недостатък.
В случая, това отново се потвърди.
Фиуу! Единственият останал илитид нападна неживия, твърдо решен никой да не напуска пещерата.
Само миг по-късно, достатъчен за един точен замах на меча, Закнафейн стъпи на гърдите на мъртвия илитид, след което се отправи към пустошта на Подземния мрак.
Никой не се опита да го спре.
Неживият се сниши и внимателно подбра пътя си. Дризт бе минал по този тунел, дирите му бяха пресни и ясно се различаваха. Ала въпреки старателното преследване, което често му налагаше да спира и проверява следата, Закнафейн не можеше да се придвижва толкова бързо, колкото жертвата си.
За разлика от зомбито, обаче, Дризт трябваше да почива.
— Спрете — извика Белвар с тон, който не търпеше възражения. Дризт и Трак замръзнаха на място, чудейки се какво е разтревожило възрастния свиърфнебъл.
Гномът пристъпи напред и долепи ухото си до каменната стена.
— Ботуши — прошепна той и посочи скалата. — В успоредния тунел.
Дризт също се доближи до стената и се заслуша. Въпреки че сетивата му бяха по-изострени, отколкото на другите мрачни елфи, той не можеше да различи вибрациите на камъка толкова добре, колкото лукавия гном.
— Колко са? — попита той.
— Няколко — отвърна Белвар и сви рамене. По жеста му Дризт разбра, че гномът прави приблизително предположение.
— Седем — с ясен и уверен глас каза Трак, застанал до стената на няколко стъпки от тях. — Дуергари, сиви джуджета, бягащи от илитидите, също като нас.
— Как успя да… — понечи да попита Дризт, но се спря, припомняйки си разказа на Трак за способностите на печа.
— Пресичат ли се тунелите? — попита Белвар клюнестото изчадие. — Можем ли да избегнем джуджетата?
Трак отново се заслуша в скалата и отговори:
— Тунелите се съединяват недалеч оттук и продължават като един.
— Тогава, ако останем тук, сивите джуджета може би ще ни подминат — заключи Белвар.