— Глупав елф — жестикулира в отговор Бриса. — Жриците разбират, че дължат вярност само на Лот. Домът на СиНафей вече не съществува, следователно и СиНафей не съществува. Сега тя е Ши’неин До’Урден й по заповед на Кралицата на Паяците е длъжна да спазва всички задължения, които й се дават с това име.
— Не й вярвам — повтори Дайнин. — Нито пък ми е приятно да виждам сестрите си, истинските До’Урден, понижени в йерархията на дома, за да й отстъпят мястото си. Трябваше да я поставят след Мая или по-добре сред частта от семейството, лишена от благородническо звание.
Въпреки че беше съгласна с думите му, Бриса изръмжа:
— Не се тревожи какъв пост заема Ши’неин! Домът До’Урден е по-силен, когато притежава още една върховна жрица. Един мъж трябва да се интересува само от това!
Дайнин кимна одобрително и благоразумно прибра меча си, преди да се изправи. Бриса на свой ред закрепи змийския камшик на колана си, без да изпуска от поглед ловкия си брат.
Занапред мрачният елф щеше да внимава повече в компанията на сестра си. Знаеше, че животът му зависи от способността му да се разбира с Бриса. Малис щеше да я изпраща всеки път с преследваческите отряди — все пак тя беше най-силната от всичките й дъщери и имаше най-големи шансове да открие и залови Дризт. А Дайнин, който повече от десетилетие продължаваше да ръководи патрулния отряд на града, познаваше тунелите отвъд Мензоберанзан по-добре от всеки друг в целия дом.
Първият син на До’Урден сви рамене, отпрати мрачните мисли за лошия си късмет и последва сестра си надолу по коридорите, водещи към града. Щяха да си починат за кратко — не повече от един ден — и да се върнат отново по следите на своя неуловим и опасен брат. Дайнин не гореше от желание да го намират.
Гуенивар рязко извърна глава и замръзна на място, свила едната си лапа и готова за тръгване.
— И ти го чу, нали? — прошепна Дризт и се доближи до пантерата. — Ела, приятелко. Да видим кой е новият враг, дръзнал да навлезе в територията ни.
Затичаха се — еднакво бързо и еднакво тихо — по тунелите, които така добре познаваха. Дризт спря изведнъж и Гуенивар, дочула стъпките, направи същото. Мрачният елф знаеше, че това е звук от ботуши, а не от някое чудовище, бродещо из Подземния мрак. Той посочи към една купчина срутени скали, до която имаше широка пещера с много каменни тераси. Гуенивар го поведе към нея — оттам щяха да наблюдават коридора много по-добре. Патрулният отряд се появи няколко секунди по-късно. Състоеше се от седем елфа, но Дризт не можа да различи нищо повече — бяха прекалено далече. Когато си припомни дните, в който предвождаше тези патрули, ловецът се учуди, че ги е усетил така лесно. Колко самотен се бе чувствал тогава, начело на десетина елфи, които не издаваха нито звук. Обучени да се движат в тишина, те се сливаха със сенките така добре, че често оставаха невидими дори за силното зрение на младия До’Урден.
Но въпреки всичко, Дризт се беше превърнал в ловец, в същество, разчитащо на първичните си инстинкти, и веднага бе усетил тази група.
Бриса спря рязко и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи върху заклинанието, което служеше за откриване на нечие местонахождение.
— Какво има? — попита с жестове Дайнин, когато тя го погледна. Изражението й беше изненадано, много възбудено и определено разкриваше отговора.
— Дризт? — прошепна почти невярващо мрачният елф.
— Тишина! — изкрещяха му ръцете на Бриса. Тя се огледа наоколо, за да проучи местността, после даде знак на патрула да я последва в сенките на стената, водеща в огромната и открита пещера.
Едва тогава върховната жрица кимна утвърдително на своя брат, убедена, че мисията им е към своя край.
— Сигурна ли си, че е Дризт? — с жестове попита Дайнин. Елфът беше толкова развълнуван, че едва успяваше да направи правилните движения, за да изрази мислите си. — Да не би някой хищник…?
— Знаем, че брат ни е жив — бързо жестикулира Бриса. — Ако беше мъртъв, матрона Малис щеше вече да си е възвърнала благоразположението на Лот. А ако Дризт е жив, има голяма вероятност да е запазил един предмет в себе си.
Резките и предпазливи движения на патрула изненадаха Дризт. Едва ли знаеха къде е — беше се скрил добре под стърчащите скали и можеше само да се надява, че стъпките му и тези на Гуенивар, са били достатъчно тихи. Но въпреки това, имаше чувството, че патрулът се крие от него. Нещо не беше наред. Мрачните елфи рядко се отдалечаваха толкова от Мензоберанзан. Дризт се убеждаваше, че само си въобразява, че всичко се дължи на параноята, на необходимостта му да оцелява в дивите земи на Подземния мрак. Но и подозираше, че не случайността бе довела тук този отряд.