Василискът осъзна, че е изложен на смъртна опасност, но продължаваше да вярва, че ще спечели. Винаги бе печелил. Само ако можеше да използва отровния си дъх срещу разярения ловец.
В този момент върху чудовището се приземи и вторият му неприятел — ревящата пантера, която безстрашно се хвърли към неговата паст, обвита в огнени контури. Огромната котка се включи в сражението, без да обръща внимание на смъртоносния дъх на василиска — тя беше вълшебна и това я правеше недосегаема за него. Ноктите й се забиха дълбоко във венците на чудовището и то усети вкуса на собствената си кръв.
През това време ловецът замахваше отново и отново — бе нанесъл стотици удари в тила му. Яростно и ожесточено ятаганите се забиваха в люспестата му броня, в черепа и в плътта му, тласкайки го към мрачните обятия на смъртта.
Ударите на кървавите ятагани престанаха едва след като тялото на василиска застина неподвижно.
Ловецът отметна качулката от лицето си и огледа струпаната в краката му грамада от разкъсана плът. Вдигна обагрените си в червено ятагани, от които капеше гореща кръв, и с вик на първична радост обяви своята победа.
Той беше ловец и това беше неговият дом!
Излял цялата си ярост в този вик, той погледна към спътницата си и изведнъж се почувства засрамен. Големите очи на пантерата го укоряваха, макар тя самата да не го обвиняваше. Котката беше всичко, което го свързваше с миналото, с цивилизования начин на живот, който някога бе водил.
— Ела, Гуенивар — прошепна той и върна ятаганите в ножниците им. Наслади се на думите си, на тяхното звучене. Вече от цяло десетилетие слушаше само собствения си глас. Всеки път, когато проговореше, думите му се струваха все по-чужди и все по-трудни за произнасяне. Дали нямаше да загуби и способността си да говори, както бе забравил всичко друго от предишното си съществуване? Той се страхуваше най-много от това — без своя глас не можеше да призове пантерата.
Тогава наистина щеше да остане сам.
Ловецът и неговата котка се запътиха надолу по тихите коридори на Подземния мрак. Движеха се съвсем безшумно, нито едно камъче не се разместваше под краката им. Заедно бяха опознали опасностите на този свят, в който властваше тишината, заедно се бяха научили да оцеляват. Но въпреки победата, ловецът не можа да са усмихне този ден. Той не се страхуваше от нищо, но вече не знаеше на какво дължи смелостта си — дали на самоувереността или на апатията си към живота.
Все пак, може би оцеляването не беше всичко.
Първа част
Ловецът
Отлично си спомням деня, в който напуснах родния си дом — града на моя народ. Пред мен се простираха земите на Подземния мрак, очакваше ме вълнуващ живот, изпълнен с премеждия и възможности, които караха сърцето ми да затупти по-силно. Но не тръгнах само заради тръпката, напуснах Мензоберанзан, защото вярвах, че така ще започна да живея според собствените си убеждения. Имах Гуенивар до себе си, ятаганите висяха закачени на колана ми и сам можех да избирам съдбата си.
Но този мрачен елф — този млад Дризт До’Урден, който прекрачи границите на Мензоберанзан в онзи съдбовен ден, едва навършил четиридесет години, не можеше да проумее истината за времето. Не знаеше колко бавно отминава то, когато няма с кого да го споделиш. Бях млад и буен и мислех с няколко века напред.
Но как преминава цял век, когато един час ти изглежда като ден, а един-единствен ден ти се струва като цяла година?
Отвъд населените места на Подземния мрак може да се намери храна за онзи, който знае къде да я търси, сигурност, за този, който знае къде да се скрие. Но отвъд многолюдните градове в най-голямо изобилие е самотата.
Превърнах се в същество, което принадлежи на празните тунели и оцеляването за мен стана просто, но същевременно и много трудно. Придобих повече физически умения и опит, който ми беше необходим, за да оживея. Можех да победя почти всяко създание, обитаващо територията, която избрах за свой дом винаги можех да избягам и да се скрия от по-силните чудовища. Въпреки всичко, не мина дълго време и аз открих врага, от когото не можех да се скрия, когото не можех да надвия. Където и да бях, той ме преследваше. Колкото по-надалеч бягах, толкова по-силно ме притискаше и обсаждаше. Моят единствен враг беше самотата — безкрайната, ненарушавана от нищо тишина на притихналите подземни коридори.