— Този участък принадлежи на мрачните елфи! — изрева Дризт. — Нямате място тук!
— Градът на елфите е на километри оттук — оплака се предводителят Брук и посочи към Мензоберанзан. Беше объркал посоката, но Дризт не спомена нищо за тази грешка. — Това е земята на свиърфнеблите.
— Засега — отвърна мрачният елф и смуши Брикърс с дръжката на ятагана си. — Моите хора решиха да обявят тази територия за наша — малко пламъче заблещука в лилавите очи на Дризт, а по лицето му плъзна лукава усмивка. — Дали Брук и неговото племе ще имат нещо против?
Вождът безпомощно кършеше дългите си пръсти.
— Изчезвайте! — нареди Дризт. — Сега роби не ни трябват, но възнамеряваме да вдигнем голяма врява из тунелите! Извадихте голям късмет, Брук. Племето ти ще избяга и ще живее… но само този път!
Вождът се обърна към останалите, сякаш търсеше помощ. Срещу тях се бе изправил само един мрачен елф, а повече от трийсет гоблини стояха въоръжени, заели удобни позиции. Шансовете за победа бяха доста обещаващи, ако не и огромни.
— Вървете! — заповяда Дризт и посочи с ятагана си към един страничен коридор. — Бягайте колкото ви държат краката!
Предводителят на гоблините непокорно пъхна палци във въженцето, на което се държаха панталоните му.
Изведнъж из малката пещера отекна силен тътен от думкане по камъка. Брук и останалите гоблини се заоглеждаха нервно наоколо, а Дризт не изпусна отворилата се възможност.
— Нима имате смелостта да ни се противопоставяте? — изкрещя той и вождът на племето изведнъж се оцвети в лилавите пламъци на вълшебен огън. — Тогава глупавият Брук ще загине пръв!
Дризт още не беше довършил изречението си, когато предводителят на гномовете хукна да бяга и изчезна в тунела, посочен от мрачния елф. В знак на подкрепа всички гоблини от племето се втурнаха след своя водач. Най-бързоногият дори успя да го изпревари.
Няколко минути по-късно, Белвар и останалите миньори започнаха да се появяват край всеки коридор.
— Помислихме си, че може би се нуждаете от помощта ни — обясни надзирателят с митрилните ръце, удряйки с чукчето си по камъка.
— Подбирането на точния момент и преценката ви бяха безукорни, най-почитаеми надзирателю — промълви Брикърс, след като поовладя смеха си. — Перфектен, както винаги. Такъв е Белвар Дисенгалп!
Малко по-късно керванът на свиърфнеблите потегли отново. Цялата група беше развълнувана и развеселена от събитията, случили се през последните дни. Лукавите гномове смятаха себе си за много разсъдлива и хитра раса, особено що се отнасяше до избягването на неприятности.
Когато всички пристигнаха в Блингденстоун, веселието се превърна във всеобщ празник. Гномовете се славеха като сериозен и работлив народ, но умееха да веселят не по-зле от всяка друга раса във Владенията.
За пръв път, от четири десетилетия насам, Дризт До’Урден се чувстваше у дома си и въпреки че по произход мрачният елф се различаваше от свиърфнеблите, с тях той беше по-безгрижен от всякога. А Белвар Дисенгалп никога повече не потрепери, когато го наричаха „Най-почитания надзирател в Блингденстоун“.
Неживият беше объркан. Точно, когато бе започнал да вярва, че жертвата му се крие зад стените на града на лукавите гномове, магическата сила на заклинанията, които му бе направила матрона Малис, усети присъствието на Дризт в тунелите. В този миг мрачният елф, а и миньорите-свиърфнебли бяха извадили голям късмет, защото когато усети това, Закнафейн се намираше далеч от тях. Той проправи пътя си през тунелите и избегна няколко патрула на гномовете. Всяка съзнателно пропусната среща се превръщаше в изпитание както за Закнафейн, така и за матрона Малис. Върховната жрица на Лот седеше на трона си в далечния Мензоберанзан и с всяка изминала минута ставаше все по-нетърпелива и неспокойна.
Тя искаше да вкуси кръвта на всичко живо, изпречило се на пътя на зомбито, то, от своя страна се придържаше към целта си и правеше всичко възможно, за да се приближи до жертвата си. Но изведнъж следата се изпари.
Брук изръмжа от яд, когато на следващия ден в лагера му се появи друг мрачен елф. Към него не бяха насочени копия, никой не посмя да се промъкне наблизо.
— Тръгнахме си, както ни наредихте! — оплака се вождът и застана пред племето си още преди да е повикан. Знаеше, че така или иначе подчинените му щяха да го посочат.