Зомбито не показа с нищо, че е разбрало думите на гоблина и продължи да върви към него с извадени мечове.
— Ние… — започна предводителят, но последните му думи бяха заглушени от клокоченето на кръвта. Закнафейн извади меча си от гърлото на гоблина и се спусна към другите от племето.
Създанията се втурнаха да бягат на всички страни. Няколко се озоваха в капан между неживия мрачен елф и каменната стена, вдигнаха грубо издяланите си копия, за да се предпазят от зомбито, ала то се хвърли срещу тях, изби оръжията им и ги накълца на парчета. Едно от злощастните същества успя да хвърли копието си между мечовете на Закнафейн и да го забие в бедрото му.
Неживото чудовище дори не потръпна. То се обърна към гоблина и го повали със серия от светкавично бързи, идеално премерени удари, които отсякоха главата и двете му ръце.
В края на битката в пещерата лежаха проснати петнайсет трупа, племето се бе пръснало и злощастните създания още не спираха да бягат из тунелите в този район. Зомбито, цялото обляно в кръвта на своите врагове, напусна пещерата и продължи търсенето си.
В Мензоберанзан, в преддверието на големия параклис на дома До’Урден матрона Малис почиваше. Върховната жрица беше изтощена до крайност, но въпреки това изпитваше и моментно удовлетворение. Тя усещаше всяко убийство на Закнафейн; вълни от екстаз я заливаха всеки път, когато той, нейното неживо творение, забиеше меча си в тялото на поредната жертва.
Малис забрави за притесненията, за безпокойството си и постепенно придоби увереност с удоволствието, което й донесе свирепото кръвопролитие. Колко ли силен щеше да е екстазът й, когато Закнафейн най-накрая се срещнеше с грешния им син!
11
Информаторът
Съветник Фърбъл от Блингденстоун навлезе предпазливо в малката, грубовато оформена пещера — уговореното място на срещата. Цяла армия от свиърфнебли, включително и няколко магьосника, държащи в ръцете си камъни за призоваване на земни духове, заеха отбранителни позиции из всички тунели на запад от стаята. Но въпреки това, Фърбъл не се чувстваше спокоен. Той погледна надолу по източния тунел — единствения вход към тази пещера — и се зачуди каква ли информация ще му донесе този път неговият агент. Притесняваше се и за цената, която ще му струва тя.
Изведнъж мрачният елф се появи с наперената си походка, а черните му ботуши шумно зачаткаха по камъка. Погледът му се стрелна наоколо — трябваше да се увери, че Фърбъл е единственият свиърфнебъл в тази пещера. Това условие винаги беше част от сделката. Накрая елфът се приближи към съветника на лукавите гномове и се поклони ниско.
— Привет малки ми приятелю с голяма кесия — каза мрачният елф и се засмя. Той владееше толкова добре езика на свиърфнеблите, техният говор, с характерната за него интонации и паузи, че Фърбъл винаги се изумяваше. Този мрачен елф използваше езика им така, сякаш бе живял в Блингденстоун цял век.
— Не е зле да си малко по-предпазлив — отвърна гномът, оглеждайки се на всички страни.
— Така ли!? — изсумтя мрачният елф и удари един в друг токовете на ботушите си. — Имаш цяла армия от лукави гномове — войни и магьосници, а аз… е да кажем, че и аз не съм сам.
— Не се съмнявам в това, Джарлаксъл — отвърна Фърбъл. — Но все пак предпочитам срещата ни да си остане тайна и поверителна.
— Всичко, с което се захванат Бреган Д’аерте е строго поверително, скъпи ми Фърбъл — отвърна информаторът и отново се поклони, като направи изящен реверанс с широкополата си шапка.
— Стига толкова любезности — отсече припряният гном. — Да приключваме с това. Искам скоро да се прибера в Блингденстоун.
— Питай тогава — каза Джарлаксъл.
— Напоследък около града ни се навъртат мрачни елфи, присъствието им се усеща все повече — започна лукавият гном.
— Така ли? — престори се на изненадан наемникът, но от самодоволната му усмивка си пролича, че знае нещо. Вече предчувстваше, че ще спечели без много усилия от сделката, защото същата онази матрона-майка, която наскоро бе ползвала услугите му несъмнено имаше пръст в това. Джарлаксъл обичаше съвпаденията — те правеха печалбата му по-лесна и по-бърза. Фърбъл добре познаваше „изненаданата“ физиономия на информатора си и отсече твърдо:
— Да, така!
— И ти се иска да знаеш причината? — продължи да се преструва наемникът.