Не и за благото на мрачните елфи.
Дризт и Белвар се приближиха и застанаха пред краля. Мрачният елф беше изпълнен с любопитство, но и готов да се примири с всичко, което бе на път да се случи. За разлика от своя приятел, възрастният гном едва сдържаше нервите си.
— Благодаря ви, че пристигнахте навреме — поздрави ги кралят, после прочисти гърлото си и погледна към съветниците си за подкрепа.
— Копията определено те карат да бързаш — саркастично изръмжа Белвар. Кралят на свиърфнеблите отново прочисти гърлото си. Очевидно се чувстваше неудобно, защото не можеше да си намери място на трона.
— Пазачът ми понякога се увлича — извини се той. — Моля ви, не се обиждайте.
— Не сме се обидили — успокои го Дризт.
— Харесва ли ти престоя в нашия град? — попита Шниктик. — Твоето присъствие наистина разнообрази и обогати живота ни.
Мрачният елф се поклони ниско, целият изпълнен с благодарност за милите думи на владетеля, ала Белвар присви тъмносивите си очи и сбърчи кривия си нос. Беше започнал да разбира накъде бие кралят.
— За съжаление — започна Шниктик и погледна с молба към съветниците си, като се стараеше да отбягва погледа на Дризт, — сме поставени в много неудобно положение…
— Магга каммара! — изкрещя Белвар и накара всички присъстващи в залата да зяпнат от учудване. — Не!
Кралят и Дризт погледнаха невярващи към надзирателя.
— Искаш да го изгониш — изръмжа обвинително Белвар.
— Белвар! — възрази Дризт.
— Многопочитаеми надзирателю — строго започна кралят, — нямаш правото да се намесваш. Ако го направиш още веднъж, ще бъда принуден да те изгоня.
— Значи все пак е истина — изстена възрастният свиърфнебъл и погледна встрани.
Объркан и неосъзнаващ целта на това събрание, Дризт местеше погледа си ту към краля, ту към Белвар.
— Чул си за подозренията ни, че група мрачни елфи се навъртат в тунелите близо до източната ни граница — обърна се Шниктик към Дризт.
Елфът кимна.
— Научихме причината за появата им — продължи владетелят и за пореден път погледна към съветниците си. По гърба на Дризт полазиха тръпки. Без съмнение елфът се досещаше какво ще последва, но въпреки това думите на краля успяха да го засегнат дълбоко.
— Ти, Дризт До’Урден. Ти си причината.
— Майка ми ме търси — обясни спокойно Дризт.
— Но тя няма да те открие! — изръмжа Белвар, сякаш за да защити новия си приятел от собствената му майка и от крал Шниктик. — Не и докато гостуваш на свиърфнеблите от Блингденстоун!
— Белвар, спри! — сгълча го Шниктик. После погледна към мрачния елф и погледът му се смекчи. — Моля те, приятелю Дризт, трябва да ни разбереш. Не мога да рискувам. Опасявам се, че може да влезем във война с Мензоберанзан.
— Разбирам ви — искрено го увери Дризт. — Ще си събера нещата.
— Не! — възрази Белвар и се втурна към трона. — Ние сме свиърфнебли. Не излагаме приятелите си на опасност!
Възрастният надзирател тичаше от съветник на съветник и молеше за справедливост.
— Досега Дризт ни е засвидетелствал само приятелството си, а какво правим ние?! Прогонваме го! Магга каммара! Ако нашата вярност е толкова преходна, нима наистина сме по-добри от мрачните елфи в Мензоберанзан?
— Достатъчно, много почитаеми надзирателю! — изкрещя крал Шниктик с такъв тон, че успя да затвори устата дори и на упорития Белвар. — Решението ни не беше лесно, но е окончателно! Няма да изложа на риск целия Блингденстоун заради безопасността на един мрачен елф, независимо от това, че той ни е доказал приятелството си — отсече владетелят и погледна към Дризт. — Искрено съжалявам.
— Недейте — отвърна мрачният елф. — Правите само това, което е нужно, това, което направих и аз в деня, в който реших да изоставя собствения си народ. Тогава сам взех решение и не съм искал нито одобрението, нито помощта на някого. Добри кралю на свиърфнеблите, вие и вашият народ ми дадохте толкова много от онова, което бях изгубил. Повярвайте ми, не съм искал да предизвикам гнева на Мензоберанзан. Никога няма да си простя, ако заради мен се случи нещо ужасно. Ще напусна прекрасния ви град до един час. На сбогуване мога да ви изкажа само признателността си.