Тези думи размекнаха душата на краля на свиърфнеблите, но решението му остана непроменено. Той направи знак стражата да придружи Дризт навън. Мрачният елф прие въоръжения си ескорт с пораженческа въздишка, погледна за последен път към безпомощния Белвар, застанал до съветниците на краля, и напусна покоите му.
Стотина лукави гномове, включително надзирател Крайгър и останалите миньори от експедицията, в която бе участвал Дризт, дойдоха при огромните порти на Блингденстоун, за да се сбогуват с мрачния елф. За учудване на всички Белвар Дисенгалп не се появи. През последния час, откакто бе напуснал тронната зала, Дризт също не го беше виждал, но въпреки това, елфът се чувстваше много признателен, че толкова свиърфнебли бяха дошли да се сбогуват с него. Милите им думи го успокоиха и му дадоха сила, която щеше да му е нужна в премеждията, които го очакваха. Щяха да му останат много спомени от Блингденстоун, но мрачният елф се закле, че ще пази винаги в сърцето си тези прощални думи.
Дризт стъпи на малката площадка и, докато слизаше надолу по стълбите, в главата му отекваше само трясъка на огромните врати. Мрачният елф потрепери, когато пред очите му се разкриха тунелите на Подземния мрак. Чудеше се как ли ще оцелее този път? Блингденстоун беше неговото убежище, скривалище от ловеца, който Дризт таеше в себе си. Колко ли време щеше да е нужно на мрачната му същност, за да се разбуди отново и да завладее душата му?
Но нима имаше друг избор? Да напусне Мензоберанзан беше негово решение и то бе съвсем правилно. Сега обаче, когато знаеше какви бяха последствията от този избор, Дризт се чудеше как да ги преодолее. Даваше му се възможност да опита втори път, но дали щеше да намери в себе си силата да стои настрана от миналото си и живота на мрачните елфи.
Надяваше се, че ще успее.
Някакво шумолене встрани накара Дризт да застане нащрек. Той се сниши и извади ятаганите си, подозирайки, че матрона Малис е изпратила шпионите си да го причакат на изхода на Блингденстоун. Миг по-късно към мрачния елф се приближи сянка, но тя не принадлежеше на убиец от мрачните елфи.
— Белвар! — с облекчение изкрещя Дризт. — Опасявах се, че няма да дойдеш да се сбогуваме.
— Няма да се сбогуваме — отвърна гномът.
Мрачният елф вторачи поглед в своя приятел и целия му багаж:
— Не, Белвар, не! Не мога да ти позволя…
— Не помня да съм ти искал разрешение — прекъсна го лукавият гном. — Отдавна търся нещо вълнуващо, с което да разнообразя живота си. Помислих си, че мога да попътувам и да видя какво ще ми предложи широкият свят.
— Не е толкова голям, колкото си мислиш — отвърна мрачно Дризт. — Върви при народа си, Белвар. Те те приемат, милеят за теб. Този дар е много по-ценен от всичко, което можеш да си представиш.
— Съгласен съм — отвърна надзирателят. — И ти, Дризт До’Урден, имаш един приятел, който те приема и е загрижен за теб. И трябва да е до теб. Сега какво — ще се впуснем ли в това приключение или ще си стоим тук и ще чакаме злобната ти майка да дойде и да ни заколи?
— Дори не можеш да си представиш опасностите, които ни дебнат — предупреди го Дризт.
Белвар забеляза, че самоувереността на мрачния елф е започнала да чезне малко по малко. За да му вдъхне кураж, възрастният свиърфнебъл удари митрилните си ръце една в друга и заяви:
— А ти, мрачни ми елфе, не можеш да си представиш как се справям аз с всички опасности! Няма да те оставя да се скиташ сам из тази пустош. Приеми го като даденост, магга каммара, и ще се разбираме идеално.
Дризт сви безпомощно рамене, погледна към гнома, на чието лице беше изписана такава решителност, и тръгна надолу по един тунел. Упоритият свиърфнебъл го последва.
Поне този път щеше да си има другар, с когото да разговаря, оръжие срещу появата на ловеца. Мрачният елф бръкна в джоба си и напипа малката фигурка от черен оникс. Надяваше се тримата да оцелеят заедно в земите на Подземния мрак, дори нещо повече.
Дълго след като потеглиха, Дризт не преставаше да се чуди дали не бе постъпил егоистично, като прие толкова лесно решението на Белвар. Но каквато и вина да изпитваше, тя не можеше да се сравни с чувството на облекчение, което го заливаше всеки път, когато се обърнеше и видеше голата глава на най-почетния надзирател — Белвар Дисенгалп.
Трета част
Приятели и Врагове
Да живееш или просто да оцеляваш? Доскоро не можех да проумея значението на този простичък въпрос, не и преди повторното ми завръщане в земите на Подземния мрак, след края на моя престой в Блингденстоун.