Дризт се засмя. Смехът му някак успокои възрастния гном и му показа, че не е прекалил с въпроса си.
— Ела — промълви мрачният елф, когато видя, че Гуенивар се завръща от обиколката си. — Щом като лагерът е готов, да направим първата крачка към новия си живот. Пътят ни ще е достатъчно дълъг, за да ти разкажа за Мензоберанзан и за семейството ми.
— Почакай — каза Белвар, посегна към торбичката си и извади от там една кутийка. — Подарък от крал Шниктик — обясни той, повдигна капачето й и пред очите на двамата приятели заблестя малка светеща брошка. Всичко наоколо се обля в мека светлина.
Дризт погледна изумен към възрастния свиърфнебъл.
— Това ще те превърне в добра мишена — отбеляза мрачният елф.
Белвар го поправи.
— Не само мен, и двама ни — изпухтя леко той. — Но не се страхувай, мрачни елфе. Светлината по-скоро ще държи враговете ни далеч, отколкото да ги привлече към нас. Пък и идеята да се препъвам по камънаците не ми допада особено.
— Колко дълго ще свети така? — попита Дризт и по притеснения му тон, Белвар отгатна, че се надява да не е дълго.
— Магията на тази брошка е вечна — отвърна гномът и се ухили широко. — Е, освен ако не я развали някои жрец или магьосник. Престани да се тревожиш. Кое същество от Подземния мрак би изложило очите си на такава светлина?
Мрачният елф повдигна рамене и се довери на опитния надзирател.
— Много добре — каза той и безпомощно отметна бялата си гъста коса. — Тогава да вървим.
— По пътя и към разказите ти — добави Белвар и изравни крачката си с Дризт. Малките му набити крачета се надпреварваха с дългите и грациозни стъпки на мрачния елф.
Дълги часове вървяха така. Поспряха веднъж, за да хапнат, после отново продължиха. Понякога Белвар използваше светещата си брошка, друг път двамата приятели крачеха в пълен мрак — всичко зависеше от това дали са надушили опасност в района или не. Гуенивар често ги предвождаше, макар че рядко я виждаха — пантерата беше нетърпелива, винаги бързаше да изпълни задълженията си на пазител с изключителна съзнателност.
В продължение на цяла седмица двамата другари не спираха да си починат, освен ако не бяха изтощени от умора и глад. Искаха колкото може по-бързо да се отдалечат от Блингденстоун и преследвачите на Дризт, но въпреки всичките им усилия, трябваше да мине поне още седмица преди да навлязат в непознати земи. Белвар близо петдесет години бе предвождал миньорските експедиции на Блингденстоун и беше стигал по-далеч от всеки друг свиърфнебъл.
Когато навлизаха в някоя пещера, гномът често отбелязваше: „Това място ми е познато“. Друг път казваше: „Тук събрах цяла количка желязо“, или митрил, или много други скъпоценни камъни, за които Дризт дори не подозираше, че съществуват. Лукавите гномове можеха да копаят в скалите по един-единствен начин и въпреки че това правеше историите на възрастния миньор почти еднакви, Дризт винаги го изслушваше с внимание и се наслаждаваше на всяка негова дума.
Мрачният елф познаваше самотата.
От своите спомени той избра да разкаже за премеждията си в Академията и за хубавите моменти, прекарани със Закнафейн в тренировъчната зала. Дризт показа на Белвар удара „долно кръстосване“, разказа му как сам бе открил парирането, с което бе отблъснал атаката и бе изненадал своя учител. Показа му сложните движения и мимики от езика на жестовете, често използван от мрачните елфи, и се зарадва при мисълта, че някой ден може да научи Белвар на този език. Чул предложението на своя приятел, възрастният гном избухна в силен смях, впери учудения си, тъмен поглед в Дризт и посочи с очи към митрилните си ръце. С чука и кирката си възрастният свиърфнебъл едва ли щеше да направи достатъчно жестове, че да си струва усилията да ги научи. Но въпреки това, Белвар оцени абсурдното предложение на своя приятел и двамата хубаво се посмяха.
Гномът и пантерата също успяха да се сприятелят през първите няколко седмици. Белвар често изпадаше в дълбока дрямка и нерядко се събуждаше с изтръпнали крайници — оказваше се, че е спал непробудно под тежестта на двеста и петдесеткилограмовата котка. Тогава гномът започваше да роптае и да я удря лекичко по задницата, докато накрая това се превърна в игра и за двамата. В действителност, Белвар нямаше нищо против близостта на пантерата, дори само присъствието й му позволяваше да се наспи спокойно, защото всеки знаеше, че в земите на Подземния мрак сънят те прави уязвим.