Един ден Дризт прошепна на Гуенивар:
— Разбра ли?
Легнал по гръб на самия под, Белвар спеше дълбоко и вместо на възглавница, беше подпрял главата си на една скала. Докато се взираше в него, мрачният елф поклати глава в искрено удивление. Започваше да подозира, че привързаността на лукавите гномове към камъка се е разпростряла до неподозирани граници.
— Давай, хвани го — подшушна елфът на котката.
Гуенивар се хвърли напред и тежко се приземи върху краката на възрастния гном. Дризт изтича да се скрие в близкото коридорче и остана да наблюдава оттам.
Няколко секунди по-късно, Белвар се събуди с ръмжене.
— Магга каммара, пантера такава! — изсумтя той. — Защо винаги се просваш отгоре ми, вместо да легнеш до мен?
Гуенивар се размърда лекичко и изпусна дълбока въздишка.
— Магга каммара! Котка! — възмущаваше се гномът и мърдаше енергично пръстите на краката си. Опитваше да запази оросяването на крайниците си, въпреки че вече усещаше първите иглички от изтръпването. — Махни се от мен! — възрастният свиърфнебъл се повдигна на лакът и замахна към задницата на Гуенивар със своята ръка — чук.
По-бърза от него, пантерата отскочи встрани и се престори, че си отива, но тъкмо когато Белвар Дисенгалп се успокои, тя се върна обратно, скочи и се приземи право върху горкия гном. Притиснат под тежестта й, той едва не остана размазан на пода.
След няколко минути борба, гномът успя да измъкне лицето си изпод мускулестите гърди на котката.
— Разкарай се от мен или ще си платиш! — изрева лукавият гном, но никой не чу заканата му. Гуенивар се размърда и се намести удобно на новата си постеля.
— Мрачен елфе! — завика Белвар колкото глас имаше. — Мрачен елфе, махни пантерата си от мен! Хей, мрачен елфе!
— Привет — поздрави ги Дризт и излезе от тунела, сякаш току-що се връщаше отнякъде. — Вие двамата пак ли си играете? Аз реших, че времето, в което трябва да съм на пост е изтекло.
— Наистина изтече — отвърна Белвар, но думите му бяха заглушени от черната козина на Гуенивар, докато тя отново се наместваше. Въпреки това, Дризт успя да зърне как възрастният гном бърчи дългия си, гърбав нос от досада.
— О, не, не. Не съм чак толкова уморен, не исках да ви прекъсвам. Знам колко обичате да си играете — каза мрачният елф.
Докато се отдалечаваше от котката си, той леко я потупа по гърба и й намигна.
— Мрачен елфе! — измърмори след него Белвар, но той не се обърна. А Гуенивар, получила одобрението на господаря си, скоро се унесе в дълбок сън.
Дризт се сниши и застана неподвижен, докато нагоди зрението си от инфрачервения, в който виждаше топлината на предметите, до нормалния светлинен спектър. Още не бе фокусирал погледа си, когато подозренията му се потвърдиха. Отпред, зад една естествена скална арка, се виждаше червена светлина. Мрачният елф не помръдна от мястото си. Реши първо да изчака Белвар да го настигне, преди да тръгне да проучва терена. Няколко секунди по-късно зърна и приближаващата се мека, вълшебна светлина от брошката на Белвар.
— Угаси я — прошепна Дризт.
Възрастният свиърфнебъл прибра украшението, после тихомълком се промъкна до своя другар, видя червената светлина отвъд каменната арка и разбра притеснението му.
— Можеш ли да повикаш пантерата? — тихо попита Белвар.
Дризт поклати глава.
— Времетраенето на магията е ограничено, а и пътуването през измеренията е твърде изтощително за Гуенивар. Тя трябва да си почине.
— Можем да се върнем обратно там, откъдето дойдохме — предложи гномът. — Наоколо може да има друг тунел.
— На пет мили оттук — отвърна елфът, пресмятайки дължината на коридора, по който бяха минали и който нямаше никакви разклонения. — Прекалено далеч е.
— Тогава да проверим какво има там — заяви уверено Белвар и смело закрачи напред. Дризт хареса непоколебимите действия на своя другар и побърза да го настигне.
Двамата стигнаха до арката и елфът трябваше де се наведе съвсем ниско, за да мине под нея. Отвъд естествената скална конструкция се простираше ви сока, обширна пещера, чиито стени и таван бяха покрити с мъховидна растителност, излъчваща червената светлина. Мрачният елф се зачуди, но Белвар веднага разпозна растението.