— Баручии! — избъбри гномът и се засмя. После се обърна към Дризт и като не намери отговор на усмивката си, започна да му обяснява: — Това са плюй-коспори, мрачни елфе. От десетилетия не съм виждал толкова много от тях. Срещат се много рядко, да знаеш.
Недоумяващият Дризт отпусна мускулите си, отърси се от напрежението, безразлично сви рамене и закрачи напред. Белвар го закачи с кирката си под лакътя и рязко го дръпна към себе си.
— Плюйкоспори — повтори възрастният свиърфнебъл и съвсем съзнателно натърти думите си, за да подчертае значението им. — Магга каммара, мрачни елфе, как си оцелял толкова години?
Белвар се обърна настрани, удари с чукчето си по каменната арка и от нея се отчупи солидно парче. Гномът го вдигна с плоското на кирката си и го запрати към една от стените на пещерата. Камъкът се удари в светещите мъхове и те изведнъж започнаха да бълват дим и спори във въздуха.
— Плюят — обясни Белвар. — Задушават те до смърт със спорите си! Ако възнамеряваш да минеш оттук, по-добре стъпвай леко, смели ми и безразсъдни приятелю!
Дризт зарови пръсти в разбърканите си бели коси и се замисли над думите на Белвар. Не му се искаше да се връща цели пет мили назад, но и не изгаряше от желание да хукне през червеното смъртоносно поле. Стоеше изправен в средата на арката и се оглеждаше наоколо в търсене на друга възможност. Над баручиите стърчаха няколко камъка. Ако стъпваха само по тях, можеха да минат от другата страна на полето, където се простираше чиста пътека, широка около десет фута и пресичаща пропастта.
— Можем да преминем оттатък — каза Дризт. — Виждам чиста пътека.
— Винаги има такива в полетата с баручии — прошепна възрастният свиърфнебъл.
Острият слух на мрачния елф долови тихия коментар на Белвар.
— Какво имаш предвид? — попита Дризт и пъргаво скочи върху първия камък.
— Наоколо има кореноровка — обясни Белвар. — Или поне е минавала оттук.
— Кореноровка? — Дризт отскочи назад, за да бъде по-близо до Белвар.
— Нещо като голяма гъсеница — поясни гномът. — Кореноровките обичат баручии. Тези създания изглежда са единствените, които плюйкоспорите не могат да убият.
— Колко са големи?
— Колко е широк чистият път? — попита го Белвар.
— Около десет фута — отвърна Дризт и подскочи към първия камък, за да погледне отново пътеката.
Белвар се замисли.
— Достатъчно за една голяма гъсеница или най-много две.
Дризт отново се върна при своя приятел и хвърли един предпазлив поглед през рамо.
— Значи е големичка гъсеница — заяви той.
— Но устата й е малка. Кореноровките ядат само мъх, плесени и баручии, ако ги открият. Общо взето са миролюбиви същества — обясни Белвар.
За трети път Дризт стъпи върху първия издаден камък.
— Трябва ли да знам още нещо, преди да продължа? — раздразнено попита той.
Белвар поклати глава.
Мрачният елф тръгна по камъните и не след дълго двамата приятели стояха в средата на десетфутовата пътека. Тя прекосяваше цялата пещера и към края си се разклоняваше в два други тунела. Дризт посочи в двете посоки, чудейки се коя ще избере Белвар.
Лукавият гном тръгна наляво, ала изведнъж спря и се загледа в пространството пред себе си. Мрачният елф разбра защо се поколеба неговият приятел. И той, като него, беше усетил вибрациите в камъка.
— Кореноровка — прошепна гномът. — Запази тишина и се наслаждавай, приятелю. Наистина си заслужава да се видят.
Дризт се усмихна широко и се сниши, нетърпелив да види чудатото създание. В този момент чу, че зад него се приближава нещо, и то много бързо, и разбра, че не всичко е наред.
— Къде е…? — започна въпроса си Дризт, но когато се обърна, видя Белвар, който с всички сили тичаше към входа на тунела. Думите на мрачния елф секнаха изведнъж, когато всичко се разтърси от силна експлозия — сякаш в другия си край пещерата бе започнала да се срутва. Дризт гледаше именно в тази посока, когато дочу вика на Белвар:
— Страхотна гледка са!
В този момент гъсеницата се появи и мрачният елф не можа да отрече думите му.
Беше огромна, много по-голяма от василиска, и приличаше на гигантски бледосив червей с хиляди малки крачка от двете страни на огромното си туловище. Мрачният елф видя, че Белвар не го беше излъгал — съществото почти нямаше уста, нито пък разполагаше с нещо, което би могло да му служи като оръжие. Но гигантската кореноровка се бе втурнала право към Дризт и явно търсеше отмъщение. Мрачният елф не можеше да прогони от съзнанието си картината как лежи прострян, размазан от единия до другия ъгъл на пещерата. Той посегна към ятаганите си, но после разбра колко абсурдно беше това. Къде трябваше да промуши това създание, за да го забави, за да го спре?! Дризт разпери безпомощно ръце, завъртя се на пети и хукна след по-възрастния си приятел.