Земята се тресеше така силно, че мрачният елф се зачуди дали няма да залитне встрани и да бъде задушен от плюйкоспорите. Точно в този момент Дризт стигна до входа на тунела и видя друг, по-малък коридор, прекалено тесен за кореноровката и разположен встрани от пещерата на баручиите. При последните метри елфът се стрелна бързо напред, сви рязко в малкия тунел и се претърколи на кълбо, за да намали скоростта си. Въпреки това, той се удари тежко в стената и отскочи от нея, точно когато гъсеницата блъсна главата си във входа на тунела. От силния удар навсякъде се посипаха камъни.
Когато прахта се разнесе, кореноровката още стоеше отвън. Тя виеше отчаяно и непрестанно блъскаше главата си в камъка, за да си пробие път, а на няколко крачки по-навътре от Дризт стоеше Белвар, скръстил ръце пред гърдите си и самодоволно ухилен.
— Миролюбиви същества, а? — попита мрачния елф, изправи се и се изтупа от прахта.
— Наистина са такива — кимна възрастният свиърфнебъл. — Просто много обичат своите баручии и не им е приятно да ги делят!
— За малко да ме размаже! — ядоса се Дризт.
Белвар отново кимна.
— Запомни добре, мрачни елфе. Следващия път, когато накараш пантерата си да спи върху мене може да ти се случи нещо още по-лошо!
Мрачният елф се опита да прикрие усмивката си, но не успя. Сърцето му продължаваше да бие лудо под въздействието на адреналина, а и Дризт не таеше лоши чувства към приятеля си. Той си припомни всичко, което бе преживял преди месеци, докато се скиташе сам из земите на Подземния мрак, и си помисли колко различен беше животът му сега, когато до него беше Белвар Дисенгалп! Колко по-радостен и по-хубав бе отпреди! Мрачният елф хвърли поглед през рамо към ядосаната и упорита гъсеница.
И колко по-интересен!
— Да вървим — подкани го самодоволният свиърфнебъл и се запъти надолу по тунела. — Само я дразним повече, като се мотаем пред очите й.
Няколко крачки по-надолу проходът се стесняваше и правеше рязък завой. След като свиха в него, другарите се озоваха в още по-тежко положение — бяха стигнали края на тунела. Бяха в задънена улица, никъде не се виждаше изход.
Белвар започна да обикаля около стените и да ги проучва, а Дризт скръсти ръце — беше негов ред да злорадства.
— В какво ни забърка, малки приятелю? Намираме се в опасно положение, в задънен тунел, чийто единствен изход се пази от ядосана кореноровка.
Гномът притисна ухо до камъка и помаха на Дризт с чукчето си.
— Просто малко неудобство — увери го той. — На около седем фута оттук има друг тунел.
— Седем фута, но това е скала — напомни му мрачният елф.
Белвар не изглеждаше притеснен.
— Дай ми един ден, най-много два — каза той, после протегна ръцете си напред и поде нисък напев, толкова тих, че дори Дризт не можа да го чуе. Въпреки това мрачният елф разбра, че неговият приятел се опитва да омагьоса камъка с някакво заклинание.
— Биврип! — извика възрастният миньор.
Нищо не се случи, но и този път Белвар не изглеждаше никак разочарован. Той се обърна към Дризт и заяви:
— Един ден.
— Какво направи? — попита го елфът.
— Протегнах ръце и затананиках — отвърна лукавият гном.
Разбрал, че спътникът му не проумява нищо от случилото се, Белвар се завъртя на пети, замахна към стената и удари с чука по камъка. Навсякъде по-тесния проход се пръснаха искри, които заслепиха Дризт. Мрачният елф трябваше да нагоди зрението си към последвалите експлозии от непрестанното удряне и блъскане на Белвар. Докато го направи, възрастният миньор успя да раздроби на прах няколко сантиметра от скалата.
— Магга каммара, мрачни елфе! — извика той и намигна. — Нали не вярваш, че сънародниците ми ще се бъхтят толкова много, за да ми измайсторят такива прекрасни ръце, без да вложат в тях и малко магия?
Дризт се премести по-настрани от мястото, където копаеше гномът и седна на пода.
— Ти, малки приятелю, си пълен с изненади — отстъпи с въздишка той.