— Тогава да вървим. Това място не ми е по вкуса. Светло е, пък и не ми се тича по такива тесни мостчета, особено когато под краката ми ври киселина!
Мрачният елф се съгласи и предпазливо направи първата си крачка по мостчето, ала Гуенивар го изпревари. Дризт разбра намерението на пантерата и на драго сърце одобри действията й.
— Гуенивар ще ни води — обясни елфът. — Пантерата е най-тежка от нас, пък и е достатъчно бърза, за да скочи, ако някое от мостчетата започне да се руши.
Възрастният свиърфнебъл не беше особено доволен.
— Ами ако не успее — попита с искрена загриженост той. — Дали киселината може да навреди на едно магическо създание?
Дризт не беше много сигурен, че знае отговора.
— Няма да й навреди — каза той и извади от джоба си фигурката от черен оникс. — В мен е порталът за родното й измерение.
Гуенивар бе изминала доста разстояние, пътят изглеждаше достатъчно здрав и Дризт реши да я последва. Белвар също направи първата си крачка и стъпи върху мостчето.
— Магга каммара, дано си прав — промърмори лукавият гном.
Пещерата беше огромна — трябваше да изминат няколкостотин фута, преди да стигнат до най-близкия тунел. Двамата приятели бяха преполовили разстоянието, а котката ги чакаше в началото на един коридор, когато дочуха странен звук. Те спряха и се заоглеждаха. Мъчеха се да разберат откъде идва странната песен и кой е източникът й.
От един страничен тунел се показа чудато създание. То ходеше на два крака, кожата му бе черна, имаше птича глава с голям, заострен клюн и тяло на човек. Нямаше пера, нито криле. Мускулестите му ръце завършваха със страховито извити нокти, а на краката си имаше по три пръста. След това същество излезе друго, следвано от още едно.
— Родственици? — обърна се Белвар към Дризт. Създанията наистина наподобяваха странна кръстоска между мрачен елф и птица.
— Едва ли — отвърна елфът. — Никога през живота си не съм чувал за тези същества.
Пещерата се огласи от напева им:
— Смърт! Смърт!
Двамата приятели се огледаха наоколо и видяха, че от другите проходи започнаха да изскачат още птицеподобни хора. Това бяха „зли корбити“ — древна раса, населяваща южните райони на Подземния мрак и съвсем непозната за северните части на тази земя. Корбитите не бяха от особен интерес за другите раси — начинът им на живот бе примитивен, а и броят им не беше много голям. За пътешествениците, обаче, ятата от зли корбити обикновено означаваха големи неприятности.
— И аз не съм виждал подобни същества — сподели Белвар. — Но ми се струва, че никак не се радват да ни видят.
Когато корбитите пристъпиха към мостовете, напевът се превърна в ужасяващи крясъци. Отначало чудатите създания крачеха бавно, после се затичаха все по-бързо и по-бързо, сякаш бяха изгубили търпение.
— Грешиш, малки ми приятелю — отбеляза елфът. — По-скоро адски се радват, че вечерята им пристигна сама.
Белвар се огледа безпомощно наоколо — почти всички пътища за бягство бяха преградени. Двамата с Дризт трябваше да се бият, ако искаха да избягат от тези чудовища.
— Мрачни елфе, сещам се за стотици други места, където бих предпочел да се бия — възрастният свиърфнебъл сви отчаяно рамене и погледна надолу към езерото със зелената киселина. Страховитата гледка го накара да потрепери. Гномът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и започна ритуала, с който събуждаше магията във вълшебните си митрилни ръце.
— Движи се, докато правиш заклинанието — посъветва го Дризт и хукна напред. — Да се приближим към тунелите, преди да е започнала битката.
Няколко корбити почти ги настигаха, но Гуенивар се приготви за скок, отблъсна се във въздуха и прелетя над две мостчета като събори и нападателите.
— Биврип — изкрещя Белвар в края на заклинанието си и се обърна, за да посрещне очи в очи неприятелите си.
— Гуенивар ще се погрижи за тях — увери го Дризт и се втурна към близката стена.
Гномът разбра, че приятелят му има право. От тунела, към който се бяха затичали, бе изскочила още една група корбити. Гуенивар се приземи право върху птицеподобните същества и събори две от мостчето. Със зловещ писък корбитите посрещнаха смъртта си в киселинното езеро.
Загубата на събратята им не притесни нито едно от злите създания. Те продължиха да пеят „Смърт! Смърт!“ и с течащи лиги се нахвърлиха срещу пантерата.