Но и Гуенивар разполагаше с мощно оръжие. С всеки удар на огромната си лапа тя поваляше мъртъв по един корбит и с лекота запращаше птицеподобните създания в киселинното езеро. Но, докато котката продължаваше да ги разпръсва на всички страни, те не отстъпваха, дори напротив — спускаха се все по-силно напред, бързаха да се включат в боя. От другата страна се приближи втори отряд от зли корбити и заобиколи Гуенивар.
Белвар застана в един по-тесен участък от мостчето и зачака неприятелите си. Дризт пое успоредната пътека, намираща се на около петнайсет стъпки от гнома, и извади ятаганите си някак неуверено, сякаш някой го принуждаваше. С напредването на битката мрачният елф усети как свирепите инстинкти на ловеца се надигат все повече в душата му и трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да ги потисне. Той беше Дризт До’Урден — не беше неконтролируем ловец и щеше да се изправи срещу враговете си в пълно съзнание.
В този миг чудовищата се нахвърлиха отгоре му. Крещейки като обезумели, те сипеха удари на всички страни, а Дризт само ги парираше и отблъскваше. Ятаганите му се носеха плавно във въздуха и спираха всяка атака. Остриетата се извиваха и спускаха, мрачният елф упорито отказваше да се предаде на убиеца в себе си и така не постигна никакъв напредък. Бяха изминали няколко минути, а Дризт продължаваше да се сражава с първия корбит, който го бе нападнал.
Белвар не бе толкова внимателен в действията си. Едно след друго чудовищата се нахвърляха върху малкия свиърфнебъл и падаха от внезапните удари на магическите му митрилни ръце. Електричеството и силата на неговата атака често убиваха птицеподобните създания на място, а и Белвар нямаше време да ги чака да станат. Всеки удар на неговата ръка — чук беше последван от широк замах с кирката — така от мостчето бе повален и последният зъл корбит.
Възрастният свиърфнебъл се бе справил с половината от странните създания, преди да успее да погледне към приятеля си. Когато видя Дризт, гномът веднага разбра какви терзания разкъсваха душата му.
— Магга каммара! — изкрещя Белвар. — Бий се с тях, мрачни елфе, бий се докато спечелиш! Те няма да пощадят живота ти! Няма да те помилват! Убий ги — свали ги от пътеката, преди да са те убили те!
Дризт едва чуваше думите на своя приятел. Лилавите му очи се напълниха със сълзи и зрението му се замъгли, ала това не забави магическия ритъм на неговите остриета. Един от съперниците му изгуби равновесие, елфът промени посоката на удара си и стовари дръжката на ятагана право върху главата на птицеподобния човек. Съществото изгуби съзнание и се затъркаля като камък надолу по мостчето. Тъкмо щеше да падне от ръба, когато Дризт застана на пътя му и го спря.
Белвар поклати глава и се зае със следващия зъл корбит. Неприятелят полетя назад, а от гърдите му, обгорени от електрическия удар, се заизвиваха тънки струйки дим. Птицеподобното същество впери невярващ поглед в дребничкия гном, ала нито продума, нито помръдна повече — една остра кирка се заби в рамото му, вдигна го във въздуха и го запрати в киселинното езеро.
Гуенивар съвсем обърка прегладнелите си нападатели. Те се струпаха зад гърба й, за да я убият, ала пантерата се сниши и отскочи; понесе се над зелената светлина, прелетя трийсет фута и се приземи върху друго мостче, ала гладкият камък беше толкова хлъзгав, че едва се задържа да не падне от ръба на пътеката.
Птицеподобните същества се спогледаха удивени за миг, после отново подеха писъците си и с див вой се втурнаха по мостчетата, за да хванат котката.
Един-единствен зъл корбит се намираше близо до мястото, където се бе приземила Гуенивар. Безстрашното създание се хвърли срещу нея, но тя впи силните си зъби във врата му и на секундата го прегриза.
Докато пантерата бе заета, птицеподобните същества разкриха поредния си дяволски капан. Далече във високия таван един от злите корбити най-накрая бе открил дългоочакваната си жертва. Гладното същество обгърна с ръце тежката скала на ръба на каменната тераса, отблъсна се и полетя надолу, заедно с нея.
В последния момент Гуенивар забеляза летящото надолу чудовище и побърза да се махне от пътя му. В самоубийствения си екстаз, злият корбит дори не я забеляза, преди да се разбие с огромна тежест върху мостчето. От силния сблъсък каменната пътека започна да се разпада.
Огромната пантера се опита да отскочи отново, ала земята под лапите й пропадаше, преди да е успяла да заеме позиция, за да отскочи във въздуха. Ноктите й задраскаха напразно по рушащия се мост и Гуенивар последва злия корбит и полетя с него надолу към киселинното езеро.