Дризт хареса увереността на приятеля си и трябваше да се съгласи, че досега не бяха открили по-подходящо място, където да се установят. Из пустошта на Подземния мрак рядко можеше да се намери вода, особено чиста и годна за пиене. Езерото беше ценно, а и около него имаше такава растителност, че никога нямаше да им се наложи да си търсят храна.
Дризт тъкмо се канеше да се съгласи, когато долу на брега нещо се размърда и привлече погледите на двамата приятели.
— Раци! — извика развълнуваният свиърфнебъл. Реакцията му определено се различаваше от тази на мрачния елф. — Магга каммара, мрачни елфе! Раци! По-вкусна храна и да искаш не можеш да намериш!
И наистина, излязлото от езерото същество беше рак. Огромно, дванайсетфутово чудовище с щипки, които с лекота можеха да прережат на две тялото на всяко същество, което се изпречеше на пътя им.
Дризт хвърли скептичен поглед към Белвар:
— И ти наричаш това храна? — попита той.
Белвар се ухили толкова широко, че носът му се сбърчи съвсем, и удари митрилните си ръце една в друга.
Тази нощ те ядоха рачешко — както и на следващия ден, както и на по-следващите два — и Дризт скоро бе почти готов да се съгласи, че пещерата с трите ниши до подземното езеро можеше да се окаже чудесен дом.
Зомбито спря, за да огледа искрящото в червено поле. Ако беше жив, Закнафейн До’Урден щеше да избегне този терен, съзнаващ опасностите, криещи се в странно осветените пещери и луминесцентните мъхове. Но за неживия имаше значение само следата — Дризт беше минал оттук.
Чудовището се втурна напред, без да обръща внимание на облаците отровни спори, които мъховете бълваха при всяка негова крачка. Това бяха задушаващи спори, които изпълваха дробовете на невнимателните и злощастни създания, дръзнали да минат оттук, ала Закнафейн…
Закнафейн не дишаше.
Миг по-късно земята се затресе — кореноровката се приближаваше, за да защити територията си. Усетил опасността, неживият се претърколи напред, следвайки инстинктите на онова същество, което някога, в миналото си, бе представлявал. Гъсеницата се появи в полето с червените мъхове, но не забеляза никого. Накрая реши, че все пак няма да е зле да навлезе по-навътре и да си похапне от вкусните баручии.
Когато кореноровката достигна центъра на пещерата, неживият развали заклинанието си за левитация и се приземи право върху гърба на съществото. Той притисна гъсеницата между краката си, тя се замята и заблъска в стените на пещерата, но Закнафейн успя да запази равновесие. Кожата на злощастната кореноровка беше здрава и достатъчно дебела за повечето оръжия, но не и за най-добрите, не и за остриетата на неживия.
— Какво беше това? — попита един ден Белвар и спря работата си по вратата, която щеше да блокира отвора на пещерата им. Долу при езерото, Дризт също беше дочул нещо, защото хвърли съда, в който носеше вода, и извади и двата си ятагана. Елфът вдигна ръка, за да предупреди възрастния свиърфнебъл да запази тишина, после безшумно се изкачи нагоре по скалите, за да си каже няколко думи с него.
Звукът, ужасният тракащ звук се чу отново.
— Знаеш какво е това нали, мрачни елфе? — попита меко гномът.
Дризт кимна.
— Клюнести изчадия — отвърна той. — Имат най-добрия слух от всички същества, обитаващи Подземния мрак.
Мрачният елф реши да не споделя спомените от единствения си сблъсък с тези чудовища.
Беше се случило по време на един от тренировъчните патрули. Дризт предвождаше своя клас от Академията през лъкатушните тунели отвъд Мензоберанзан. Патрулът се бе натъкнал на група гигантски двукраки същества, чиито човки и нокти бяха огромни, а костните им брони — по-твърди и от най-здравите метални доспехи.
Благодарение на Дризт отрядът на мрачните елфи бе спечелил битката, но смелият До’Урден и до сега продължаваше да вярва, че всичко е било постановка, нагласена от учителите в Академията. Вярваше, че малкият мрачен елф, убит от чудовищата, беше пожертван само за да се придаде достоверност на ситуацията.
— Да ги открием — промълви Дризт. Белвар спря и го погледна. Лилавите очи на елфа блестяха зловещо.
— Клюнестите изчадия са опасни — продължи той, забелязал колебанието на гнома, — не можем да ги оставим просто да се скитат наоколо.