Предвкусвайки победата Дризт и Белвар се усмихнаха един на друг. В същия миг човекът направи фатална грешка.
— Трябваше да го убия, както убих и събратята му — промърмори толкова тихо той, че дори стоящият до него Дризт не успя да го чуе.
Ала клюнестите изчадия чуваха най-добре от всички същества, населяващи земите на Подземния мрак.
Трак замахна с ръката си, завършваща с огромен нокът, и възрастният свиърфнебъл се претърколи в средата на стаята. Дризт се обърна, дочул звука от тежките приближаващи се стъпки, но беше късно. Гигантското клюнесто изчадие профуча край него и го блъсна встрани. При падането си мрачният елф изпусна ятаганите си, а магьосникът — глупавият магьосник — усети настъпващото с металната стълба чудовище. Ударът беше толкова силен, че огъна стълбата и запрати Гуенивар към стената.
Докато Дризт и Белвар се свестят, за да повикат своя приятел, вече не беше ясно дали смъртоносният удар на огромното клюнесто изчадие беше убил магьосника веднага или не. С ноктите и човката си Трак го удряше и разкъсваше безмилостно. Наоколо свистяха мълнии, много от предметите, притежаващи магическа сила и носени от магьосника, се счупиха и стаята се изпълни с дим.
Когато клюнестото изчадие изля яростта си и погледна към приятелите си, застанали около него й готови за бой, грамадата разкъсана, кървава плът в краката му вече беше неузнаваема.
Белвар искаше да каже, че магьосникът се бе съгласил да върне истинската същност на Трак, но не виждаше смисъл да го прави. Омагьосаното същество падна на колене и зарови лице в ноктите си. Не можеше да повярва на това, което бе сторило преди малко.
— Да се махаме от това място — промълви Дризт и прибра ятаганите си.
— Претърси го — предложи гномът, мислейки за удивителните съкровища, скрити в мантията на човека, ала мрачният елф не можеше да издържа повече. Самият той неведнъж бе обладаван от същата необуздана ярост и мирисът на кръв сковаваше душата му от страх и безпокойство. Поддържан от Гуенивар, Дризт излезе от кулата.
Белвар се приближи към Трак и му помогна да се изправи, после изведе треперещото създание от сградата. Разумният свиърфнебъл накара приятелите си да го почакат, докато претърси кулата за някакви предмети, които можеха да им помогнат или за магическата дума, с която ще могат да вземат кулата със себе си. Но или магьосникът беше много беден, в което Белвар силно се съмняваше, или бе скрил съкровищата си на сигурно място — в някое друго измерение, може би. Гномът не откри нищо, освен простичък мях за вода и чифт износени ботуши. Ако бе съществувала магическа дума за призоваване на чудноватата елмазена кула, то тя бе умряла заедно с магьосника.
Пътят на тримата приятели към дома премина в пълно мълчание; всеки от тях беше погълнат от собствените си тревоги, притеснения, разкаяния и спомени. Нямаше нужда Белвар и Дризт да споделят най-големия си страх. От разговорите им с Трак бяха научили колко миролюбива и кротка е расата на създанията печ; не беше трудно да се досетят, че кръвожадната постъпка на новия им приятел не беше продиктувана от истинската му същност.
По-скоро трябваше да си признаят, че в действията си Трак все повече заприличваше на съществото, в което бързо се превръщаше.
15
Ясни намеци
— Кажи ми каквото знаеш — настоя матрона Малис пред Джарлаксъл, докато вървяха през двора на дома До’Урден. Върховната жрица обикновено имаше повече доверие в скандалния наемник, но сега беше разтревожена и нетърпелива. Носеха се слухове, че е настъпило раздвижване в йерархията на управляващите фамилии на Мензоберанзан, а това не беше добре за Даермон Н’а’шезбаернон.
— Каквото знам? — повтори Джарлаксъл и се престори на изненадан.
Малис го изгледа намусено. Бриса, която вървеше от другата му страна, също го удостои с неодобрителния си поглед.
Ексцентричният наемник прочисти гърлото си, макар че кашлицата му прозвуча повече като смях. Не можеше да удостои Малис с подробности относно оживлението сред най-влиятелните фамилии в града и по този начин да ги предаде. Но можеше да поизмъчи матроната с едно-единствено логично твърдение, което само потвърждаваше догадките й:
— Използването на Зин-карла, неживото ти творение, продължава вече твърде дълго.
Малис се насили да запази дишането си спокойно и равномерно. Досещаше се, че мрачният елф знае повече, отколкото казва; самият факт, че пресметливият наемник й бе съобщил очевидното с такова равнодушие, можеше само да й докаже, че страховете и са оправдани. Зомбито на Закнафейн търсеше Дризт отдавна, а матроната знаеше много добре, че Кралицата на Паяците не се слави със своето търпение.