— Ще ми кажеш ли още нещо? — попита Малис.
Джарлаксъл сви рамене.
— Тогава напусни дома ми — изръмжа матроната — майка.
Елфът се поколеба за миг, почуди се дали да поиска възнаграждение за нищожната информация, която й бе предоставил току-що, но после се отказа. Поклони се грациозно, като направи реверанс с широкополата си шапка, и се запъти към портата на дома.
Така или иначе скоро щяха да му платят.
Час по-късно, в преддверието на големия параклис, матрона Малис седеше отпусната в трона си и оставяше мислите си да се лутат из лъкатушните тунели на Подземния мрак. Телепатичната й връзка с неживия беше ограничена. Обикновено това не бе нищо повече от поток силни емоции. В предишния си живот Закнафейн беше баща на Дризт и негов най-добър приятел, а сега се бе превърнал в най-ужасния му враг. Душата му се разкъсваше и Малис не можеше да разбере дали е постигнал някакъв напредък. Опасяваше се, че колкото повече неживият се приближава към Дризт, толкова по-силни и непреодолими ще стават вътрешните му борби.
Сега, след обезпокоителната й среща с Джарлаксъл, матроната — майка на дома До’Урден трябваше да разбере дали Закнафейн е постигнал някакъв прогрес. Не след дълго усилията й бяха възнаградени.
— Матрона Малис твърди, че неживият се е насочил на запад и се е отдалечил от града на свиърфнеблите — обясни Джарлаксъл на матрона Баенре.
След като напусна дома До’Урден, наемникът тръгнал право към горичката на гъбите в южния край на Мензоберанзан, там, където се намираха домовете, на управляващите фамилии в града.
— Зомбито се движи по следата — промърмори първата матрона повече на себе си, отколкото на своя информатор. — Това е добре.
— Но матрона Малис вярва, че Дризт има преднина от няколко дни, дори седмици — продължи Джарлаксъл.
— Тя ли ти го сподели? — с недоверие попита матрона Баенре, учудена, че Малис е разкрила такава коварна, изобличаваща я информация.
— Някои неща се научават и без думи — лукаво отвърна наемникът. — Тонът й ми разкри доста от онова, което тя се стараеше да не разбера.
Първата матрона кимна и затвори сбръчканите си клепачи, уморена от тези истории. Беше изиграла решаваща роля за приемането на матрона Малис в управляващия съвет, но сега единственото, което можеше да направи, бе да чака и да разбере дали осмата матрона ще успее да задържи поста си.
— Трябва да й имаме доверие — заяви най-накрая Баенре.
В другия край на стаята Елвидцинвелп — крадецът на мисли на матрона Баенре — откъсна мислите си от разговора с Джарлаксъл. Новината, че Дризт е поел на запад и се е отдалечил от Блингденстоун беше от изключително значение и илитидът не можеше да я пренебрегне.
Той насочи мислите си далече на запад — отправи своето предупреждение надолу по тунелите, които не бяха толкова пусти, колкото изглеждаха.
Веднага щом погледна към спокойните води на езерото, Закнафейн усети, че жертвата му е наблизо. Стаен в сенките на канарите, той тръгна напред покрай широката стена на пещерата и скоро премина от другата страна. Тогава видя и пещерата със странната вратичка.
В неживото създание се надигнаха вълни от забравени емоции. Зомбито изпита онова усещане за принадлежност, което някога бе чувствало към Дризт. Емоцията, обаче, веднага бе погълната и заменена от силна ярост — мислите на матрона Малис отново нахлуха в съзнанието на Закнафейн.
С извадени мечове, той нахлу през вратата и претърси пещерния комплекс. Една завивка полетя във въздуха и се спусна на земята на парчета; остриетата на умопомраченото същество разкъсаха всички постели, изпочупиха всичко.
Чудовището на матрона Малис изля гнева си, накрая седна свито на земята и се замисли над ситуацията.
Дризт не си беше у дома.
Не след дълго преследвачът реши, че преди няколко дни той е напуснал пещерата, но не сам — с приятел, или може би двама. Тактическите му инстинкти му подсказваха да остане и да го причака, защото този път лагерът не беше фалшив, не беше като онзи до града на лукавите гномове. Този път жертвата на Закнафейн щеше да се върне.