Ала неживият усети, че седящата в трона си матрона Малис няма да търпи повече закъснения. Времето й изтичаше. Все повече слухове се носеха из града на мрачните елфи и този път страховете и нетърпението на матроната — майка щяха да й костват много.
Матрона Малис не издържа дълго и заповяда на неживото си творение да тръгне по следите на избягалия й син. Само след няколко часа тримата приятели се завърнаха в пещерата. Бяха избрали друга пътека и не бяха срещнали зомбито.
Дризт веднага усети, че нещо не е наред. Преди другите да разберат какво става, той извади ятаганите си, втурна се нагоре по високите скали и с един скок достигна вратата.
Когато всички влязоха в пещерата, разбраха какво е разтревожило мрачния елф. Мястото беше унищожено, хамаците и постелите бяха разкъсани, купите и малката кутийка, в която държаха храната, бяха счупени и захвърлени по ъглите. Трак, който не можеше да мине през вратата, се обърна и се отдалечи — искаше да огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги дебне от ъглите на голямата пещера.
— Магга каммара! — изрева Белвар. — Кое чудовище би могло да стори това?
Дризт вдигна една от завивките и посочи към острите разрези в тъканта. Възрастният свиърфнебъл веднага разбра какво намекваше мрачният елф.
— Остриета — мрачно промълви гномът. — Остри мечове с изкусна изработка.
— Мечове на мрачен елф — довърши мисълта Дризт.
— Далече сме от Мензоберанзан — напомни му Белвар, — далече в пустошта на Подземния мрак. Далече от знанието и взора на твоя народ.
Ала мрачният елф знаеше достатъчно, за да не се съгласи с думите на своя приятел. През малкото изминали години от своя живот Дризт бе станал свидетел на фанатизма, който осмисляше живота на всички зли жрици и последователи на Лот. Някога дори бе включен в един отряд, с който бе изминал толкова много мили до Повърхността на Забравените владения с една-единствена цел: да задоволят злобата на Кралицата на Паяците, да я дарят с кръвта на светлите елфи.
— Не подценявай матрона Малис — мрачно промълви Дризт.
— Ако това наистина е дело на майка ти — изръмжа Белвар и удари митрилните си ръце една в друга, — ще намери нещо, което едва ли е очаквала. Ще стоим тук и ще я чакаме — тримата.
— Не подценявай матрона Малис — повтори Дризт. — Това, което се е случило тук не е случайност. Тя ще е подготвена за всичко.
— Не можеш да си сигурен — заяви безстрашният свиърфнебъл, но когато погледна в искрените, лилави очи на своя приятел, цялата му увереност изведнъж се стопи.
Двамата събраха няколкото останали предмети, годни за употреба, и малко по-късно потеглиха отново на запад — трябваше да се отдалечат още повече от Мензоберанзан.
Трак тръгна първи — малко чудовища щяха да имат смелостта да застанат на пътя на едно клюнесто изчадие. Белвар вървеше втори — той бе стабилното звено на групата, а Дризт беше трети. Мрачният елф се движеше мълчаливо на известно разстояние от приятелите си, за да може да ги защити в случай, че наемниците на майка му ги застигнат.
Белвар се бе досетил, че могат да спечелят добра преднина пред този, който бе дръзнал да разруши дома им. Извършителите сигурно бяха тръгнали по следите, започващи от пещерата и водещи до кулата на мъртвия магьосник, а това означаваше, че щяха да се забавят много дни преди да се върнат отново при езерото. Звучеше логично, но Дризт не беше толкова сигурен в думите на възрастния свиърфнебъл.
Мрачният елф познаваше майка си твърде добре.
След няколко безкрайни дни, тримата приятели достигнаха до един участък, в който земята пропадаше, скалите бяха остри и назъбени, а сталактитите висяха над тях, надвиснали като копия, готови да ги пронижат. Усетили нуждата от приятел до себе си, Белвар, Дризт и Трак се скупчиха по-близо един до друг. Въпреки че рискуваше да привлече нечие внимание, възрастният свиърфнебъл извади вълшебната брошка и я закачи на куртката си. Дори и осветени от светлината, тримата приятели оставаха защитени в сенките, хвърляни от острите скали.
Този район изглеждаше много по-притихнал от обичайните пусти земи на Подземния мрак. Пътешествениците из подземния свят на Владенията рядко чуваха шумове от други същества. Тук обаче тишината се усещаше много по-осезаемо — сякаш животът беше изсмукан от мястото. Шумът от тежките стъпки на Трак и чаткането от ботушите на Белвар тревожно отекваха в множеството каменни лица по стените.