Гномът първи усети приближаващата се опасност. Леките вибрации в камъка му подсказаха, че той и приятелите му не са сами. Със своята ръка — чук той спря Трак и погледна към Дризт, за да разбере дали елфът е усетил същото.
Мрачният елф посочи към тавана, после с помощта на левитация се понесе нагоре в мрака, търсейки удобно място за засада между сталактитите. Докато се издигаше във въздуха, Дризт извади единия от ятаганите си, а с другата ръка бръкна в джоба си и здраво стисна фигурката от черен оникс.
Белвар и Трак се скриха зад един нисък хребет и зачакаха. Гномът тихичко започна да напява заклинанието, което вливаше магическа сила в митрилните му ръце. Въпреки това, двамата приятели се чувстваха много по-добре, когато знаеха, че мрачният войн е над тях и ги наблюдава.
Ала Дризт не беше единственият, който търсеше място за засада във високите сталактити. Когато навлезе в лабиринта от остри, насочени като копия, образувания, мрачният елф веднага усети чуждо присъствие.
Човекоподобна фигура, малко по-едра от него, се плъзна край близкия сталактит. Елфът се оттласна от камъка, за да се придвижи напред и, докато се носеше към сталактита, извади и другия си ятаган. Миг по-късно успя да види главата на своя неприятел и веднага осъзна риска, който бе поел — лицето на съществото приличаше на октопод с четири пипала. Дризт виждаше за първи подобно създание, но знаеше към коя раса принадлежи то: това беше илитид — крадец на мисли — най-злото и най-опасно чудовище във всичките земи на Подземния мрак.
Илитидът нападна първи, Дризт дори не успя да го достигне с ятаганите си. Чудовището размърда пипалата си, раз люля ги и — фуууп! — фуния от ментална енергия се понесе към мрачния елф и го завъртя във въздуха. С цялата сила на волята си, Дризт се бранеше срещу настъпващата тъмнина. Опита се да се съсредоточи върху целта си, опита се да насочи гнева си към илитида, но той отново го изпревари и атакува. В този момент се появи още един крадец на мисли и насочи зашеметяващата си енергийна мощ срещу Дризт.
Белвар и Трак не разбраха какво се случва — светлината от брошката не беше достатъчна, за да видят какво става с мрачния елф, но въпреки това, двамата приятели веднага усетиха, че нещо там горе не е наред. Гномът реши да рискува и да повика своя приятел:
— Дризт? — прошепна той.
Отговорът дойде няколко секунди по-късно, когато двата му ятагана се строполиха със звън на земята. Стъписани, Белвар и Трак се затичаха към остриетата, но изведнъж се дръпнаха назад. Насреща им въздухът се раздвижи и пред очите им сякаш се разтвори невидима врата — портал към друго измерение.
На мястото й се появи илитид.
Смаяните приятели не бяха успели дори да извикат, когато крадецът на мисли изстреля вълната си от ментална енергия срещу тях. Белвар се претърколи назад и се удари в пода, но Трак, чието съзнание в момента бе раздвоено, остана почти незасегнат.
Илитидът повтори атаката, но клюнестото изчадие мина право през фунията от ментална енергия и размаза отвратителното създание с един удар на ръката си, завършваща с огромен нокът.
Трак се озърна наоколо, после вдигна глава и погледна нагоре. Другите илитиди се спускаха от тавана; двама от тях държаха Дризт за глезените. Отвориха се още невидими портали. От всеки ъгъл на пещерата срещу Трак започнаха да се сипят вълни от ментална енергия и защитата на раздвоеното му съзнание бързо отслабна. Отчаяние и неконтролируем гняв завладяха душата на Трак.
В този момент той беше просто едно клюнесто изчадие, което се подчиняваше само на инстинктите, яростта и жестокостта на чудовищната си природа. Но дори твърдата му черупка не беше достатъчно здрава за менталните атаки на илитидите.
Трак се втурна срещу двамата, които държаха Дризт.
Не беше изминал и половината път, когато мрак погълна съзнанието му.
Беше коленичил на пода — само това усещаше. Трак лазеше по земята; отказваше да се предаде, отказваше да успокои гнева си.
После клюнестото изчадие се строполи на земята и в съзнанието му нямаше място нито за Дризт, нито за Белвар, нито дори за чистата ярост.
Имаше само мрак.
Четвърта част
Безсилие
През живота си неведнъж съм се чувствал безпомощен. Може би няма по-силна болка от онази, породена от отчаянието и безсилната ярост. Порязването от меча по рамото на война не може да се сравни със страданието, което изпитва затворникът при удара с камшик. Злокобното оръжие може и да не засегне тялото на безпомощния парник, но със сигурност ще се вреже болезнено в душата му.