Няколко илитида, водещи един роб — великан, се приближиха до ръчката, която служеше за вдигане и спускане на моста, и веднага изпратиха телепатичните си заповеди към Трак. В хаоса на съзнанието му се появи една-единствена мисъл, подтикваща го към действие, и клюнестото изчадие разбра каква е ролята му на този остров. То беше пастир на стадата. Крадците на мисли искаха едно сиво джудже и едно от създанията рот; пазачът на робите се подчини безропотно и се залови за работа.
Нито една от жертвите му не се противопостави. Трак бързо изви врата на сивото джудже, после със същата прецизност разби и черепа на говедото. Усети, че илитидите са доволни и това породи странни чувства в душата му — най-силното, от които беше чувството за удовлетвореност.
Клюнестото изчадие вдигна двата трупа и се приближи към края на острова, там, където от другата страна стояха илитидите. Един от тях отново бутна лоста и Трак забеляза, че той се задвижваше напред, към острова — това беше важно, но в този момент клюнестото изчадие не можеше да разбере защо. Мостът от камък и метал забуча, затрепери и се изстреля от стената. Започна да се разстила напред към острова, докато не достигна твърдата земя под краката на Трак.
— Ела при мен — изпрати телепатичната си заповед илитидът.
Клюнестото изчадие може би щеше да се противопостави, ако бе видяло смисъл в това. То пристъпи напред и мостът изскърца под тежестта му. Трак бе стигнал почти до средата, когато се чу друг глас:
— Спри! Остави телата! Остави телата! — повтаряше гласът. — Върни се на острова!
Клюнестото изчадие се замисли. Яростта отново завладя душата му; гневният печ, загубил приятелите си, напълно приемаше и се съгласяваше с това усещане. От врага го деляха само няколко крачки.
По команда на илитидите, великанът пристъпи към моста. Чудовището беше малко по-високо от Трак и почти толкова едро; нямаше оръжие и едва ли можеше го да спре, но до него стоеше по-сериозен противник. Илитидът, който бе дръпнал лоста, стоеше неподвижен, а едната му ръка, приличаща на израстък с четири пръста, нетърпеливо стискаше и отпускаше ръчката.
Трак нямаше да успее да стигне до другия край на моста, а и да премине покрай застаналия на пътя му великан — той щеше да се прибере и клюнестото изчадие щеше да полети към дъното на пропастта. С неохота то остави телата и се върна на острова си. Великанът пристъпи напред и прибра труповете на мъртвото джудже и говедото — храната на господарите си.
Илитидът дръпна лоста и само за миг вълшебното съоръжение се спусна надолу и се залепи за стената на пропастта, оставяйки Трак в пълна безизходица.
— Яж — заповяда един от крадците на мисли.
Когато заповедта нахлу в съзнанието на Трак, край него минаваше един рот и клюнестото изчадие, без да мисли проби черепа му с огромните си нокти.
Когато илитидите си тръгнаха, Трак седна и се нахрани, наслаждавайки се на вкуса на кървавото месо. Същността му на клюнесто изчадие надделя изцяло над него, докато пируваше, но всеки път, когато извърнеше поглед към пропастта и замъка на илитидите, тъничкият глас на печ, заговаряше в душата му с тъга за Белвар и Дризт.
От всички роби, пленени в тунелите отвъд замъка на илитидите, най-търсен беше Белвар Дисенгалп. Освен чудатия факт, че ръцете на гнома бяха изработени от митрил, той беше и идеално подходящ за двете длъжности, най-желани от всеки роб на илитидите — каменоделец, обработващ камъка, и гладиатор, биещ се на арената.
Когато гномът беше избутан напред, в търга на роби настана истински хаос. Наддаванията за злато, магически предмети, тайни заклинания и книги на познанието бяха съвсем забравени. В края на търга, възрастният надзирател беше продаден на трима илитиди — същите, които водеха отряда по залавянето му. Белвар, разбира се, нямаше да бъде уведомен за покупката, преди да е приключила; гномът беше отведен по един мрачен и тесен коридор и затворен в една малка, съвсем обикновена стая.
Малко по-късно в съзнанието му отекнаха три гласа, три различни телепатични гласа, които говореха на разбираем език и, които Белвар нямаше да забрави никога — гласовете на новите му господари.
Подвижната желязна решетка в стаята започна да се издига, крепостната врата се отвори и пред очите на Белвар се разкри добре осветена, овална зала с високи стени, над които се виждаха много редове, пълни с публика.