— Излез — нареди един от господарите и възрастният свиърфнебъл тръгна напред, изгарящ от желание да угоди на илитида.
Когато излезе от коридора, Белвар видя десетките крадци на мисли, насядали по каменните пейки. Тези странни същества сочеха от всички посоки с четирипръстите си ръце към него, а октоподните им лица бяха безизразни. Воден от телепатичната заповед, гномът успя да разпознае в тълпата господаря си, който оживено спореше и наддаваше в залаганията заедно с една група илитиди.
От другата страна на арената също се отвори една метална решетка и на подиума излезе огромен великан. Очите на чудовището веднага се впериха в публиката, сякаш то търсеше своя господар — смисълът на собственото си съществуване.
Малко по-късно, след като залаганията приключиха, господарят на Белвар започна да го окуражава:
— Това зло чудовище ме заплаши, мой храбър свиърфнебъл. Отмъсти за мен и го унищожи.
Белвар не се нуждаеше от повече подкани, нито пък великанът, който също бе получил подобно послание от господаря си. Гладиаторите яростно се хвърлиха един към друг, но докато великанът беше още млад и малко глупав, Белвар бе ветеран и то много умел.
В последния момент той се забави и се претърколи настрани. В един отчаян опит великанът се опита да го ритне, но вместо това се препъна и падна.
Това се проточи прекалено дълго.
Гномът вдигна своята ръка — чук и я заби в коляното на противника си. Костта се разтроши с трясък, наподобяващ пукот на мълния. Чудовището залитна встрани и почти се претърколи. Белвар това и чакаше — кирката му се заби в тлъстата задница на великана. Гигантът загуби равновесие, гномът се хвърли в краката му и го повали на земята.
Възрастният свиърфнебъл се изправи на секундата, скочи върху проснатия по очи великан и се затича към главата му. Чудовището бързо се окопити, сграбчи гнома за куртката и започна да го мята на всички страни, но въпреки това Белвар успя да забие кирката си право в гърдите му. Ревящ от болка и ярост, глупавият великан се опита да хвърли отвратителния си малък противник на земята и силно го дръпна назад. Ала острият връх на кирката се бе заклещил така здраво и дълбоко, че разцепи гърдите на гиганта и в тях зейна огромна рана.
Чудовището започна да се превива, да удря и да размахва ръце на всички страни, докато най-накрая се освободи от жестоката митрилна хватка. Едно огромно коляно нацели задницата на Белвар и го запрати надалеч. След няколко кратки отскока от земята, възрастният свиърфнебъл се изправи на крака, замаян и зашеметен от болка, но не и загубил желание да отмъсти за господаря си.
Той долови неясно одобрителните телепатични възгласи на всеки илитид в залата, но една ясна мисъл изскочи от мъглата в съзнанието му:
— Убий го! — заповяда господарят на Белвар.
Гномът дори не се замисли. Легнал по гръб на земята, великанът се държеше за гърдите, напразно опитвайки се да спре изтичащата си кръв. Раните, които досега беше получил, вероятно щяха да се окажат смъртоносни, но възрастният свиърфнебъл не можеше да се задоволи само с това. Отвратителното създание беше заплашило господаря му! Вдигнал заплашително своята ръка — чук, гномът се нахвърли върху главата на чудовището. С три бързи удара разтроши черепа на великана, после вдигна кирката и нанесе фаталния удар.
Обреченият гигант се разтърси в конвулсии, но възрастният свиърфнебъл не изпита съжаление. Беше доставил удоволствие на своя господар — в този момент от живота на Белвар Дисенгалп нищо друго не беше от значение.
Горе в публиката гордият собственик на шампиона-свиърфнебъл събираше печалбата си от злато и шишенца с вълшебни еликсири. Доволен от избора си, илитидът погледна към Белвар, който не спираше да удря и кълца трупа на великана. Въпреки че се наслаждаваше на гледката, на яростта на новия си шампион, крадецът на мисли бързо му изпрати телепатично съобщение, за да го накара да спре.
В края на краищата, мъртвият великан също беше част от облога. Нямаше смисъл да се похабява вечерята.
В сърцето на замъка на илитидите се издигаше огромна кула — гигантски кух сталагмит, конструиран така, че да помещава най-влиятелните членове на това странно общество. Вътрешността на гигантската каменна структура беше обвита от множество тераси и спираловидни стълби, а на всяко ниво живееха по няколко илитида. Най-важното помещение, обаче, беше неукрасеното, овално отделение, намиращо се на самото дъно на сталагмита — в него се помещаваше най-влиятелният от всички илитиди — централният мозък.