Белвар замахна с ръка, но малко по-ниско, за да може кирката му да мине под спускащата се надолу човка. Междувременно чудовището си помисли, че гномът ще го удари и замръзна на място, точно както бе планирало.
Митрилната ръка, обаче, рязко смени посоката на удара си, по-тъпото острие на кирката се заби точно зад човката на чудовището и отблъсна главата му встрани. Тогава, без да обръща внимание на болката в нараненото си рамо, Белвар сви другата си ръка в лакътя и замахна, но в удара му нямаше сила. В този момент, главата на клюнестото изчадие профуча край кирката и с разтворена човка се спусна към откритото лице на гнома.
И то точно навреме, за да се захапе митрилния чук.
Ръката на Белвар навлезе дълбоко в устата на чудовището и я разчекна. Клюнестото изчадие се задърпа, опитвайки се да се освободи; при всяко негово движение вълни от силна болка заливаха гладиатора-свиърфнебъл. Ръката му беше наранена, но той намери сили да отвърне на опонента си със същата ярост — със свободната си ръка, Белвар започна да нанася удар след удар по главата на изчадието. Там, където се забиваше кирката, рукваше кръв.
— Ще се откажеш ли? — изкрещя със странния си глас господарят на гнома към притежателя на клюнестото изчадие.
Въпросът, обаче, отново беше прибързан. Долу на арената, бронираното изчадие не беше победено. То използва още едно от оръжията си: своята тежест.
Чудовището се стовари върху лежащия на земята гном с една-единствена цел — да го размаже.
— А ти предаваш ли се? — отвърна на свой ред господарят му, зарадван от обрата на битката.
Кирката намери окото на клюнестото изчадие и то зарева от болка. Илитидите скочиха на крака, отново започнаха да стискат и отпускат юмруци и да размахват четирипръстите си ръце.
Двамата господари осъзнаха колко много можеха да изгубят. Дали гладиаторите им щяха да могат да се бият отново, ако на този сблъсък не се сложеше край?
— Какво ще кажеш за равенство? — предложи по телепатичен път господарят на Белвар.
Другият илитид се съгласи на момента. Двамата господари изпратиха мисловни съобщения до войните си, но трябваше да минат няколко инфарктни секунди преди съперниците да успеят да потушат яростта си и да сложат край на битката. Най-накрая заповедите на крадците на мисли надделяха над животинските инстинкти на гладиаторите. Изведнъж лукавият гном и клюнестото изчадие изпитаха симпатия един към друг. Дори след като се изправи, чудовището подаде нокът на възрастния свиърфнебъл, за да му помогне да стане.
Малко по-късно Белвар седеше на единствената каменна пейка в малката си, неугледна килия, намираща се в тунела пред овалната арена. Митрилната му ръка — чук се бе вдървила съвсем, а цялото му рамо се бе покрило с отвратителна синина. Щяха да минат много дни преди гладиаторът-свиърфнебъл да може да излезе и да се бие отново. Този факт силно тревожеше Белвар — той се притесняваше, че скоро няма да може да зарадва господаря си.
Илитидът дойде при него, за да прегледа раната. Беше донесъл и някакви еликсири, които щяха да ускорят заздравяването, но и тази магическа помощ не можеше да изцели напълно Белвар — гномът очевидно се нуждаеше от почивка. Крадецът на мисли, обаче, имаше и други планове за своя шампион. Конструкцията на новата стая в личните му покои трябваше да се завърши.
— Ела — заповяда робовладелецът.
Гномът скочи на крака и побърза да настигне господаря си. Докато преминаваха през най-ниското ниво в централната кула на замъка, Белвар забеляза един коленичил мрачен елф. Какъв късмет бе извадил той — да може да докосва и успокоява централния мозък на обществото на илитидите! Когато се изкачиха до третия етаж на каменната структура и влязоха в дома, споделян от тримата господари, Белвар вече бе забравил за него.
Останалите двама илитида продължаваха да седят в столовете си, застинали и неподвижни като статуи. Господарят на гнома не им обърна почти никакво внимание — той знаеше, че приятелите му са далече, че пътуват през Звездната равнина и, че материалните им тела се намират в абсолютна безопасност тук. Крадецът на мисли наистина се замисли за миг, но само за миг — почуди се какво ли правят другарите му в това толкова далечно измерение. Подобно на всички илитиди и той го харесваше, но педантичността, отличителната черта от характера им, го караше да мисли винаги първо за бизнеса си. С покупката на Белвар беше направил страхотна инвестиция — инвестиция, която не можеше да си позволи да загуби.