Господарят на Белвар повтори инструкциите си, после се отправи към съседния кабинет, за да учи. Оставен сам на работата си, толкова наподобяваща това, което бе правил почти през целия си едновековен живот, възрастния свиърфнебъл се зачуди.
Нищо особено не засенчваше няколкото ясни мисли в съзнанието му; нуждата да доставя удоволствие на господаря оставаше най-силна и все още определяше всичките му действия. Но въпреки това, за пръв път откакто го бяха пленили, Белвар се чудеше. Същност? Цел?
Заклинанието, с което събуди магията в митрилните си ръце, отново изникна в съзнанието му и стана фокус на цялото му подсъзнателно желание да открие истинската си същност сред мъглата от ментални внушения на господаря си.
— Биврип? — повтори си отново той и думата събуди един по-ясен и скорошен спомен — образът на един мрачен елф, коленичил и масажиращ божеството на илитидите.
— Дризт? — прошепна Белвар, но до следващия удар на кирката името беше забравено, заличено от нестихващото желание на възрастния свиърфнебъл да изпълни желанията на господаря си.
Стаичката трябваше да бъде перфектна.
Масата от гола плът се нагъна под ръката с цвят на абанос и вълна от безпокойство заля Дризт, предадена му от централния мозък на крадците на мисли. Единственият емоционален отговор на това съобщение беше тъга — мрачният елф не можеше да понесе да вижда и усеща страданията на мозъка. Крехките му пръсти масажираха и милваха, после вдигна една голяма купа с топла вода и бавно я изля върху безгръбначното създание. В този момент Дризт беше отново щастлив — плътта се изглади под изкусния му допир, а тревожните чувства на мозъка скоро бяха заменени от шеговит намек за благодарност.
Зад коленичилия мрачен елф, от другата страна на широката пътека, двама илитиди го наблюдаваха и кимаха одобрително. Мрачните елфи винаги се оказваха умели масажисти, а този, последният заловен, беше един от най-добрите досега.
При споделената мисъл, илитидите разшаваха пръстите си одобрително. Централният мозък беше открил още един мрачен елф, нахлул в плетеницата от тунели — коридорите отвъд дългата и тясна пещера. Още един мрачен елф щеше да масажира и успокоява.
Така поне смяташе.
Четирима илитиди напуснаха пещерата, водени от образите, изпратени им от божеството. Един мрачен елф беше навлязъл в територията им и на четиримата крадци на мисли нямаше да им бъде трудно да го заловят.
Така поне смятаха илитидите.
18
Елемент на изненада
Неживото създание подбираше внимателно пътя си през разбитите и криволичещи тунели. Движеше се бързо като стрела, а стъпките му бяха умели като на опитен войн от мрачните елфи. Направлявани от централния мозък, крадците на мисли, обаче, знаеха кой път ще избере Закнафейн и го очакваха с нетърпение.
Когато неживият се появи до същия хребет, където бяха заловени Белвар и Трак, един илитид изскочи от сенките и — фиу! — изстреля поразяващата си ментална енергия.
Много малко същества можеха да устоят отблизо на мощните атаки на илитидите, но Закнафейн не беше жив, той беше неживо създание и принадлежеше на отвъдното. Разстоянието, на което се намираше съзнанието му, свързано с друго измерение, не можеше да се измери с крачки. Недосегаемо за подобни атаки, зомбито се втурна с извадени мечове напред и ги заби в млечнобелите, изненадани очи на илитида.
Останалите трима крадци на мисли се спуснаха от тавана и със стъпването си на земята започнаха да изпускат вълни от ментална енергия. С мечове в ръце, неживият уверено ги изчака, но те продължаваха да настъпват. Никога преди менталните атаки не ги бяха подвеждали, но сега те не можеха да повярват, че фуниите от мисловна енергия щяха да се окажат безполезни. Фиуу! Илитидите нападаха отново и отново, но Закнафейн сякаш не забелязваше нищо. Съществата започнаха да се притесняват; опитаха се да проникнат в съзнанието му и да разберат защо атаките им не му действаха, ала попаднаха на бариера — бариера, която се намираше много по-далеч от изменението, в което живееха.
Крадците на мисли видяха с какво умение Закнафейн бе победил сънародника им и не изгаряха от желание да влязат в битка с него. Телепатично, създанията взеха решение да се издигнат отново нагоре.
Но за съжаление бяха слезли прекалено ниско.
Мрачният елф не се интересуваше от илитидите и може би щеше да си тръгне, доволен от отстъплението им, но инстинктите на неживия и знанията, останали от миналото на Закнафейн, го наведоха на едно просто заключение: ако Дризт беше минал оттук, а това беше така, сигурно се бе срещнал с тях. Творението на матрона Малис можеше да се справи с крадците на мисли, но силата на всеки смъртен елф, дори и на Дризт, не можеше да се пребори с надмощието на илитидите.