Най-големият проблем щеше да се окаже пропастта, защото в никакъв случай нямаше да успее да я прескочи. Можеше да хвърли от другата страна и сиво джудже, и цял рот, но на себе си не можеше да помогне.
Погледът на Трак се спря на ръчката, с която се активираше моста, после се премести към другарите му по съдба, заточени на този остров. Мостът беше прибран, а лостът — наклонен към пропастта. Едно добро прицелване можеше да го бутне в другата посока и да активира металното съоръжение. Трак удари огромните си нокти един в друг — жест, който му напомни за Белвар — и вдигна едно сиво джудже във въздуха. Злощастното създание полетя напред, но много скоро започна да пада и вместо да уцели лоста, се блъсна в стената, отскочи от нея и намери смъртта си на дъното на пропастта.
Клюнестото изчадие тропна ядосано с крак, обърна се и си затърси ново гюле. Нямаше никаква представа как ще открие Белвар и Дризт, но точно сега не можеше да мисли за тях.
В този миг единственото желание на Трак беше да избяга от затворническия остров.
Във въздуха полетя един млад рот.
В появата на Закнафейн нямаше никакъв финес, никаква тайнственост. Безстрашен и неуязвим за основните нападателни методи на илитидите, неживият мрачен елф мина право през входа на дългата и тясна пещера. Трима илитиди се спуснаха от тавана и започнаха да го обсипват със зашеметяващите си вълни от ментална енергия.
Закнафейн премина през мисловните фунии без дори да потръпне, а крадците на мисли набързо споделиха съдбата на четиримата, изпратени в тунелите да го заловят.
В този миг срещу зомбито се спуснаха робите, изгарящи от желание да угодят на господарите си. Гоблини, сиви джуджета, орки и дори няколко великана се втурнаха към мрачния елф. Някои размахваха оръжия, но повечето от тях бяха с голи ръце — мислеха, че числеността ще им помогне да размажат неканения гост. Ала краката и мечовете на Закнафейн бяха достатъчно бързи за подобна недвусмислена атака.
Неживият танцуваше и сипеше удари на всички страни, хвърляше се в една посока, изведнъж рязко се обръщаше и посичаше спусналите се след него роби.
Зад своите слуги, илитидите сформираха отбранителни редици, за да преосмислят тактиката си. Те размахваха живо пипала, започнаха телепатичната си комуникация и се опитаха да проумеят защо битката бе взела такъв обрат. Нямаха достатъчно доверие на робите си, за да им дадат оръжие, но след като видяха как слугите им падат покосени един след друг, започнаха да съжаляват за загубите, които бяха претърпели и които, с всяка изминала минута, се увеличаваха все повече. Въпреки всичко, крадците на мисли все още вярваха, че ще победят. Зад тях се приближиха още роби, готови да влязат в битката. Натрапникът-елф щеше да се измори и ордата им щеше да го премаже.
Крадците на мисли не знаеха какъв е Закнафейн. Те не знаеха, че във вените му не тече живот, не знаеха, че е съживен с магия. Неживото създание никога не се изморяваше и никога не се спираше пред нищо.
Белвар и неговият собственик наблюдаваха тялото на илитида, разтърсвано от силни спазми — знак, че духът му се завръща от Звездната равнина. Гномът не знаеше какво означават конвулсиите, но виждаше, че господарят му е доволен и това го радваше.
Илитидът, обаче, се притесняваше, че съквартирантът му се връща сам — призивът на централния мозък беше от първостепенна важност и не биваше да бъде пренебрегван. Крадецът на мисли видя как спазмите на приятеля му установиха устойчив модел и се притесни още повече — около тялото започна да се вие сивкава мъгла.
В този миг илитидът се завърна в Материалния свят и по телепатичен път предаде болката и ужаса си на господаря на Белвар. Крадецът на мисли дори не успя да реагира, над тялото на съквартиранта му се материализира една огромна пантера, която стръвно го дереше и разкъсваше.
Гномът замръзна при вида на познатото създание.
— Биврип! — прошепна Белвар, после промълви: — Дризт? — образът на мрачния елф изникна в съзнанието му.
— Убий я, смели ми шампионе! Моля те, убий я! — умоляваше господарят на свиърфнебъла, но вече беше твърде късно. Седящият илитид се мяташе като обезумял, пипалата му се люлееха и лепяха по пантерата в опит да достигнат до мозъка й. Гуенивар замахна с огромната си лапа и откъсна октоподната глава на злощастното създание.