— Ни един от Воинската кабала не ще стъпи на тази станция, докато аз съм Първи пътник! — прекъсват я отсреща. — Кълна се в духовете на Бездната!
Вглеждам се в холографския образ, с който спори Скарлет. Танет Лирел Амар е стар — поне на две столетия, като гледам. Има фини бръчици по кожата, а среброто в косата му е потъмняло от възрастта. На челото му се кипри малкият глиф на Първопроходната кабала. Символът ме подсеща за майка ми. И колко далече съм от дома.
Каквото е останало от него.
Другите раси ни смятат за арогантни и високомерни. Убедени са, че крием чувствата си зад стени от лед и погледи от камък. Само дето в момента Танет изобщо не крие чувствата си — бесен е заради мен. Виолетовите му очи мятат мълнии, а заострените върхове на ушите му са се зачервили от гняв.
Тайлър Джоунс вдига ръце в опит да го успокои.
— Първи Танет, легионер Гилрет е член на Аврорския легион и аз ви га…
— Той е Воинско семе! — озъбва се Танет. — Не го щем тук!
Поглеждам към отрядния ни командир и прехапвам устни, за да не изрека очевидното: „Казах ти“.
Минаха две години, откакто свърши войната между Силдра и Тера. Двайсет месеца, откакто реших да си изкова ново бъдеще като член на Аврорския легион въпреки бурните възражения на майка ми. Повече от година и половина учих рамо до рамо с тераните. Живях с тях, работих с тях, неведнъж си разменяхме удари. А още не ги разбирам.
Те са като деца. Най-младата раса в галактическата навалица. Толкова дълбоко убедени в благородната си мисия, че губят реална престава за положението. Убедени са, че всеки проблем има своето решение, стига да вярваш достатъчно, да не пестиш усилия или, ако нищо друго не сработи, да разполагаш с достатъчно куршуми.
Но пък те не са виждали как слънцето им умира. Как сънародниците им изгарят. Как светът им свършва. И все още не знаят, че има непоправими неща.
— А някакво компромисно решение? — предлага Скарлет Джоунс и прокарва пръсти през косата си с цвят на пламък. — Легионер Гилрет може да свали медицинските запаси в товарния ви док, без да навлиза навътре в станцията, а ние ще погледнем бордовите системи на „Сейгън“. Така става ли?
Хммм.
Поглеждам към теранката, на която се е паднало да говори от мое име.
Умница.
Първи Танет мълчи и търка замислено чело.
— Честно, сър, колкото по-бързо си свършим работата, толкова по-скоро ще ви се махнем от главите — включва се и Тайлър Джоунс. — Давам ви думата си, че легионер Гилрет ще спазва всички протоколи на АЛ, докато е на ваша територия.
Поглеждам към теранеца, комуто се е паднало да бъде мой командир, и присвивам очи.
Доверчив.
Въпреки уверенията на нашия дипломат, не вярвам Танет да се съгласи. Силдратите са благороден и древен народ. Воините, които последваха Звездния палач и отказаха да приемат мира с Тера, наричат себе си Непрекършените. Може да звучи горделиво и надменно, но истината е, че дори онези от нас, които приеха мира, го направиха неохотно — преглътнаха гордостта си и в устата им остана горчив вкус. Може да сме далече от прежното си величие, но не приемаме милостиня от никого. Особено от сукалчета, направили първите си колебливи стъпки в Гънката преди има-няма двеста години.
Ето защо оставам искрено изненадан, когато Танет свива устни и кимва в знак на съгласие. Вглеждам се в сенките под очите му, в отчаянието по лицето му, и разбирам, че положението им е дори по-тежко от очакваното.
Всичко тук се отклонява от очакванията ми.
Люкът на нашия Лък се отваря със съскане и по небцето ми моментално полепва вкус на лош кислород и стара пот. Осветлението на товарния док примигва — явно има някакъв дефект в инсталацията. Чакат ни половин дузина силдрати. Облечени са в традиционни носии — дълги и широки дрехи с повтарящ се глиф на Първопроходната кабала, а на вратовете им има нанизи от бездни кристали. До един са високи и изящни. И мършави. Измъчени. Повечето носят стотици години в очите си и ако не броим псикинжала на кръста на най-младата сред тях, не са въоръжени.
Сред моите хора физическият контакт се равнява на интимност. Силдратите не докосват непознати, а тераните имат странния навик да се здрависват при запознаване. Ето защо се изненадвам, когато Скарлет Джоунс прави няколко крачки към Танет, а после спира и вдига пръсти към очите си, към устните и към сърцето си в съвършен поздрав.
Първият пътник повтаря жеста с леко озадачена усмивка — явно му е приятно, че една теранка познава толкова добре обичаите ни.