Скарлет Джоунс представя другите членове на отряда ни.
— Тайлър Джоунс, командир на отряда. Зила Мадран, научният ни експерт. Финиан де Сийл, инженер. Катрин Бранок, пилот. И накрая, Калис Идрабан Гилрет, бойният ни експерт.
Един след друг силдратите затварят очи и ми обръщат гръб, докато накрая само Танет остава с лице към нас. Към мен обаче не поглежда нито веднъж.
— Вие петимата сте добре дошли тук — съобщава им той. — Макар че не сме молили за помощ, с радост ще приемем онова, което Аврорският легион може да ни предложи.
Тайлър Джоунс оглежда товарния док и несъмнено си отбелязва наум променливото напрежение в електрическата система, кабелите, които висят от дупки в стените, застоялия въздух. И той като мен разбира от пръв поглед колко са закъсали. Станцията е била изоставена от собствениците си преди много години и сега — без пари и поддръжка — бавно, но сигурно се разпада. Онези, намерили убежище тук, очевидно имат нужда от помощ. Въпреки всичко ми става мъчно, че представители на моята раса така охотно приемат предложеното съдействие. Че коленичат като просяци в краката на деца.
Някога сме крачили ненадминати в мрака между звездите.
Как се стигна дотук?
— Къде са останалите ви хора? — пита Тайлър.
Танет примигва.
— Останалите?
— От командването ни казаха, че тук има близо седем хиляди бежанци.
— Най-много стотина сме, млади човече.
Тайлър Джоунс се споглежда смутено със сестра си. Зила Мадран само мига като автомат, който съхранява данни за по-късен анализ. В големите черни очи на Финиан де Стийл се чете същият въпрос като онзи в очите на Кат Бранок. Въпросът, който си задавам и аз.
Пътувахме чак дотук и рискуваме да привлечем нежелано внимание заради някакви си стотина бежанци? Защо?
— Имате ли команден и контролен център? — пита Тайлър Джоунс. — Трябва да прегледаме основно системите ви, за да преценим кои ремонти са с предимство.
— И един параклис ще свърши работа — мърмори нашият Ас и мести поглед из дока. — За да попитаме Съзидателя какво, мамка му, правим тук.
— Разполагаме с контролен център — кимва Танет. — Последвайте ме, моля.
Обръща се към най-младата в групичката им — жената с псикинжала на кръста.
— Адра, остани за разтоварването на медицинските припаси. И наблюдавай… — стрелва ме с поглед — това. Не го изпускай от очи.
Жената спира студен виолетов поглед върху мен. И отговаря на силдратски:
— Твоят глас, моите ръце, Първи Танет.
Тайлър Джоунс поглежда към мен, вдигнал въпросително вежда. Аз се покланям в отговор — знак, че може да е спокоен и всичко ще бъде наред. Отрядът ми тръгва с Първопроходците към един асансьор, който изглежда по-стар от Танет и два пъти по-очукан.
— Дръжте се възпитано, дечурлига — изрича с усмивка Финиан де Сийл.
Асансьорът потегля бавно нагоре, като скърца и трещи. На метър-два от пода спира поради някаква своя си причина и Гайката удря силно контролното табло. Това се оказва достатъчно, кабинката потегля отново и не след дълго губя отряда си от поглед.
Оставам сам с жената.
Тя е висока и слаба. Кожата й тъмнее, сребристата коса е прибрана назад, така че да открие челото, и се спуска на лъскави вълни по раменете. Сега, когато тераните ги няма, тя отпуска юздите на презрението си, стиска устни и ме гледа с нескрита омраза. Знам, че ме сканира телепатично — майка ми също беше от Първопроходската кабала и ме научи да разпознавам признаците. Усещам лекия натиск, с който умът на Адра се плъзга по повърхността на мислите ми.
Свеждам поглед към ръката й върху псикинжала и зървам глифа около показалеца й. Струва ми се твърде млада, че да е отвърнала на Притеглянето. Сълзата в кръгчето обаче е еднозначна — любовта на живота й вече не е между живите, върнала се е в Бездната.
— Дано духовете го отведат у дома — казвам аз.
Тя се задвижва. Бърза е като слънчев лъч. Насочва псикинжала си към гърлото ми и от дръжката се излива енергийна дъга — пурпурна и припукваща, която се отразява в очите й.
Нещо в мен се надига при вида на оръжието.
Повикът на кръвта ми.
Врагът отвътре.
Но аз го спирам. Успявам да запазя спокойствие.
— Може и да си излъгал онези дечица, които наричаш свои другари — ръмжи тя, — но аз виждам душата ти. Ти си роден за насилие. Окъпан си в кръвта на родния ни свят. Ти и себеподобните ти.
Тази песен я знам. Чувал съм я от устата на всички силдратски кадети в Академията. Виждал съм я в очите на всеки силдрат, когото съм срещал, откакто звездата ни се превърна в пепел. Глифът на челото ми е достатъчен за тях, слагат ми етикет, преди да съм отворил уста. Въпреки това проговарям с надеждата този път песента да е различна.