Де да знаех каквото и да било.
В отговор младата жена вдига пръчката си и изведнъж… торта му стара, това нещо наистина е оръжие! От върха на пръчката с припукване се излива лилава енергия и се превръща в дълго закривено острие, а аз лазя назад толкова бързо, че се блъскам в краката на момчето от Средната земя.
— Овладей се, Адра — изрича той с хладен глас. — Посрамваш се с такова поведение пред една теранка. Ако оцелеем, ще имаме достатъчно време да спорим за момичето.
Хем искам, хем не искам да знам защо оцеляването ни е под въпрос, но явно нямам право на глас — онзи се навежда и ме изправя на крака, все едно съм перце, изчаква да възстановя равновесието си и чак тогава ме пуска. Коленете ми още протестират заради внезапната маневра, а момичето изключва оръжието си, стрелва ме за последно с отровен поглед и поема нанякъде. Като гледам, май очаква да тръгнем след нея.
— Аз съм Кал — казва тихо момчето.
— Аврора — отвръщам аз. Така значи, не съм му била най-големият проблем.
— Ти си момичето, което Тайлър Джоунс е намерил в Гънката.
— Ти пък откъде знаеш за това?
— Открита си на прочут кораб, който е смятан за изчезнал преди два века, и носиш същото име като Академията, в която аз живея през последните две години.
Добре де, аргументът не е лош.
— Е, да. Виж, съжалявам, обаче…
— Ще обясниш, след като опасността премине — прекъсва ме той. — Засега стой зад мен и не изоставай.
Очите му са със същия виолетов цвят като на енергийното оръжие, което онази Адра размахваше допреди малко. Сметнах, че момчето от халюцинацията е среброкосо заради осветлението в стаята ми, обаче не е вярно — косата му наистина е сребриста, прибрана назад в пет дълги и съвършени плитки. Дори синините по челюстта му са същите като във видението.
Спомням си и друго — писъците.
Кръвта по ръцете си.
Той ме гледа и по гръбнака ми плъзват студени тръпки, толкова силни, че мускулите ми се свиват в спазъм. Както когато се изплашиш силно, само дето има и друго. Момчето излъчва студенина. Студенина и нещо… ами, предполагам, извънземно. Плаши ме, но въпреки отвратителните си маниери ме плаши малко по-малко от всичко останало в галактиката. Ето защо, когато ми обръща гръб и тръгва, аз припвам след него.
— Какво става? — питам тихо. Не че има голяма вероятност да разбера отговора.
Той ме поглежда разсеяно.
— Това е изоставена рудодобивна станция — обяснява накрая, след като влизаме в кабинката на древен асансьор. — Аз съм член на отряд от Аврорския легион, изпратен тук да окаже помощ и да докара разни неща. Наблизо се появи боен кораб на… на войнствена фракция от моя народ.
— Бил е повикан — поправя го Адра и макар гласът й засега да е спокоен, в очите й се чете бездънна омраза към момчето.
— Опасно е — казва ми той, сякаш онази изобщо не се е обадила, а после ми обръща гръб. — Но ти не се страхувай, теранко. Вече си сред приятели.
— Да бе, и аз така си помислих… — мърморя аз.
Асансьорът се разтриса, спира, вратите се отварят и ние се озоваваме в контролна зала. Големи екрани показват звездни карти с примигващи светлинки и неразбираеми графики, покрай стените се редят полуразглобени машинарии, а в средата на помещението има голяма контролна станция. Някакви хора търчат из залата и викат.
— Аврора? — изрича някой името ми от средата на помещението. Ако се съди по тона, явно не вярва на очите си. О, принцът на бял кон. Тоест Тай. Стои до сестра си, онази с яркооранжевата коса — Скарлет — и до някакъв тип с кожа, бяла като хартия. Явно е бетраскан също като боен командир Де Стой. Само дето това момче носи върху униформата си нещо като екзоскелет, който жужи тихо при всяко негово движение.
Тримата ме зяпат, сякаш Кал ме е извадил от шапката си. Усещам как той пристъпва от крак на крак до мен и скръства ръце на гърдите си.
— Здрасти — изтърсвам аз.
Много оригинално, няма що.
Скарлет се въси насреща ми.
— Ъъъ, тя какво прави тук?
— Първо Непрекършените — отсича Кал. — Въпросите ще почакат.
Явно Непрекършените са войнствената фракция, за която е споменал, а като гледам физиономиите на присъстващите, нищо добро не ни чака. Полазват ме поредните ледени тръпки.