Тайлър кимва.
— Кат, от теб искам да облетиш периметъра с Лъка. Внимавай да не те засекат. Кал, ти поемаш отбранителните системи. Онова Привидение ще ни скочи след десет минути, освен ако не му дадем причина да промени курса си.
Момичето с татуировките, което помня от лечебницата, минава на бърз ход покрай мен и само дето не ме изблъсква, след което влиза в асансьора и потегля надолу.
Кал ми хвърля един поглед, а после отива при група конзоли. Иска ми се да попитам какво става, но на фона на настроението в залата май е по-добре да не им се пречкам. Ето защо се оттеглям до стената близо до друг силдрат, който изглежда по-възрастен от елфа и момичето с енергийната ножка. Сърцето ми препуска с километри в минута, иде ми да си намеря някое тясно местенце и да се скрия там. Идва ми нанагорно. Сигурно бих могла да смеля някак двете столетия в криокамера, стига да не мисля твърде много за всичко, което произтича от въздългия ми сън. Не ми е никакъв проблем да се вмъкна като пътник без билет в товарното на някакъв кораб, чийто екипаж не познавам. Мога да преглътна, че всички ме лъжат на килограм. Обаче да се озова в центъра на космическо сражение… това вече е последната капка.
Ще ми се да кажа, че залата е пълна с отлично обучени специалисти, които действат като добре смазана машина, обаче не е така. Легионерите говорят един през друг, крещят въпроси, без да изчакват отговор, гласовете им са изтънели френетично. Ако това е отрядът, който Тай не искаше да предвожда, вече знам защо — никой не слуша какво му се казва, а би трябвало. Задължително е да слушат, и този факт си личи съвсем ясно, погледнато отстрани.
Стрелвам с поглед възрастния мъж до себе си, който единствен в залата не търчи и не вика.
— Аз съм Ари — проронвам. Той обаче е така съвършен в спокойствието си, че изпитвам нужда от малко повече официалност. Сгъвам се в лек поклон и уточнявам: — Аврора Дзие-Лин О’Мали.
Той ме поглежда с вдигнати вежди, сякаш съм куче, изиграло забавен трик.
— Аз съм Първи пътник Танет Лирел Амар, млада теранко — отговаря той с дълбок и спокоен глас. — Можеш да ме наричаш Първи Танет.
— Хората на бойния кораб… — Опитвам се да преглътна, обаче гърлото ми е свито и ме боли. — Ще ни убият ли?
— Несъмнено — отвръща той със същия глас, с който се е представил.
Е, палачинка му недна. Става все по-зле.
Всъщност не ми е до шеги. Трудно ми е да дишам, сякаш голяма тежест притиска гърдите ми. Не е редно да умра в конфликт, за който не знам нищо, на космическа станция, намираща се незнайно къде, и двеста години напред в бъдещето.
Нали?
Трябваше да съм направила куп неща, преди подобна беда да ми се стовари на главата. Още не съм проверила какво е станало с мама и Кали. Прекарах часове с Магелан в теснотията на онзи сандък, но така и не събрах смелост да го попитам за тях. Не бях готова машинката да ги сведе до имена и дати на екрана си. Или още по-лошо — да ме уведоми, че и за тях, както за татко, няма никаква информация. Затова така и не попитах, а сега… може да нямам друга възможност.
Гласът на Кал се извисява над врявата от въпроси и инструкции:
— Отбранителните системи на станцията не могат да спрат Привидението. Трябва да извадим всички налични оръжия и да се подготвим за абордаж. Непрекършените няма да проявят милост.
Бетрасканът явно намира нещо забавно в ситуацията поне ако се съди по гласа му:
— Значи съветът на бойния ни експерт е да извадим кухненските прибори и да се юрнем с вилици и ножове в ръка срещу безмилостен противник? Пич си, Кал, честно. Харесваш ми.
Другото момче повдига съвършената си сребриста вежда.
— Защо, да не би да имаш по-добър план?
— Знам ли, да поканим Непрекършените на по питие, да пофлиртуваме малко и да изгладим различията си?
— Ти не разбираш много от бойни действия, нали, Финиан?
— Ти пък не разбираш много от…
— Млъкни, Финиан — прекъсва го Скарлет и се споглежда с брат си. Тя накланя глава, той вдига брадичка и между тях преминава безмълвна комуникация. Този език ми е познат — използвам го със своята сестричка. Използвах го.
Чудя се дали Кали е осъществила мечтата си да композира музика.
Чудя се какво ли е било в публиката да е само мама, която ръкопляска силно с надежда да компенсира нашето отсъствие — моето и на татко.
Тай вдигна глава към тавана.
— Зила, докъде сме с комуникационните?
И от тавана му отговаря глас:
— Минутка, сър.
Чифт крака в синьо-сивия униформен плат, който всички носим, се показват от един отворен панел на тавана, а миг по-късно след тях се появява и останалата част от момиче, с което сме горе-долу на една възраст. Кожата му е тъмнокафява, дългата му къдрава коса е прихваната в хлабава плитка, а на ушите му има големи златни халки. Това момиче спокойно би могло да учи в някой от горните класове на училищата, в които аз съм била. Мацката въвежда серия от команди в една конзола и кимва.