Бялата фигура спира пред масивна запечатана врата и се обръща към сивите зад мен. Настъпва кратка, неловка пауза, след която, без да е разменена и една дума, двама от агентите в сиво кимват и поемат по обратния път. Главата ме боли, окото — също. Поглеждам отражението си в безликия шлем и виждам, че десният ми ирис е напълно побелял.
„Искам при мама. Искам при татко. Искам да избягам някъде, някъде много далеч, да се свра там и никога повече да не се покажа.“
— Моля ви — прошепвам. — П-прин…
— Принцепс — казва фигурата в бяло и бръсва невидима прашинка от ревера си.
Усещам сълзи да горят в очите ми.
— Ис… искам да си ида у дома.
— Точно там отиваме, Аврора. Аз трябва да докладвам, че вече си на път. — Принцепсът махва с безупречната си бяла ръкавица към сиводрешковците зад мен. — Колегите ми ще се грижат за теб, докато се върна.
С тези думи бялата фигура ми обръща гръб и тръгва по коридора. Един от агентите в сиво докосва стенен панел и тежките врати се отварят с безшумно плъзване.
Сиводрешкото влиза, аз правя крачка, за да го последвам, но после набивам спирачки толкова рязко, че безликият агент зад мен едва не ме събаря на пода.
Тази неволна грешка от негова страна е първото доказателство, че зад страховитите униформи има човешки същества.
Виждала съм тази стая и преди и изненадата граничи с шок. Зърнах я за миг в товарния док, когато някой спомена за пръв път Теранския отбранителен флот. Беше поредното видение и придружаващият го страх измести напълно паниката, че току-що съм запратила силдратското момиче в стената само със силата на ума си — няма друго обяснение, нали така?
Какво се случва с мен, по дяволите?
Съзрях същите стоманеносиви стени, които гледам сега, същото ярко осветление, същия самотен стол в центъра на помещението, и видях себе си, седнала на него. Ръцете ми лежаха обездвижени в скута, с белезници в същото сиво като униформите на онези, които ме разпитваха, а въпросните белезници ми причиняваха болка, каквато… от самия спомен за нея краката ми се подкосяват. Болка, от която ти се свлича кожата, болка, заради която би си отрязал ръцете, за да избягаш — пристъпвам назад, водена от животински инстинкт, и се блъсвам в сиводрешкото.
Две ръце в сиви ръкавици се стоварват върху раменете ми и стискат толкова силно, че костите ми надават вой на агония, коленете ми се подгъват, причернява ми.
Същите ръце ме хващат за бицепсите, насочват ме към стола, обръщат ме грубо и ме натискат да седна. Сещам се за младата силдратка — как вдигнах ръце и я запратих в стената, без изобщо да я докосна. Насочвам поглед към сиводрешковците, полузаслепена от болка и сълзи, и отчаяно търся в мозъка си онази част, която знае как да ги размята из стаята, драпам за нещо, което може да ми помогне, и не го намирам.
Това съм видяла в онази халюцинация. Белезниците, болката и все същите думи, изричани отново и отново през писъци и с толкова прегракнал глас, че не прилича на моя.
Не знам. Моля ви, не знам.
Чак когато два шлема се навеждат, за да ме погледнат, осъзнавам, че шептя отговора си на глас. Вече ги умолявам, макар още да не са задали и първия от невъзможните си въпроси.
— Госпожице О’Мали — казва тихо единият с тон, равен до съвършенство, безстрастен до съвършенство и студен като вакуума зад тънките стени на кораба. — Повярвайте, предпочитаме да не ни затруднявате излишно.
12
Тайлър
— Колко уютно.
Вдигам поглед към Финиан. Той се е облегнал на лъскавата стоманена стена и ме следи с черния си поглед. Екзокостюмът му грее в сребристо под флуоресцентната светлина и жужи тихо, щом Фин се навежда към водния охладител.
— Е, обзавеждането е малко оскъдно като за „съвещателна зала“ — продължава той, отпива от чашата за еднократна употреба и плъзва поглед по помещението. — Знам, че вие, тераните, не се славите с особено добър вкус, обаче мога да се закълна, че това прилича повече на затворническа килия.
— О, не спирай, Финиан — казва Скарлет, навежда се напред на пейката и пърха с ресници. — Честно, цял ден мога да те слушам как мрънкаш.
Финиан сяда на друга пейка и въздъхва дълбоко.
— Твърде съм стар за тия простотии.
Зила накланя глава.
— Ти си на деветнайсет, легионер Де Сийл.
— Да де. И съм твърде стар за тия простотии.
— Престанете — ръмжа аз. — Всички.
Намираме се в квадратна стая пет на пет метра с пейки околовръст. Скарлет седи до мен, Зила — отсреща, а Кал — възможно най-далече от нас, нацупен като златна рибка. Всички са на нокти, след като онези Непрекършени едва не ни видяха сметката, а моята задача е някак да ги успокоя. Само дето и моите нерви са опънати до скъсване. Финиан е прав. След като ни вкараха в търбуха на „Белерофонт“, дузина щурмоваци ни ескортираха до тази стая, където да „изчакаме разбора“. Само че заключената врата и голите стени определено говорят за карцер, а не за съвещателна зала.