Захладня. Берлеан свърши телефонните си разговори. Отново погледна към мен, видя изражението на лицето ми и разбра, че ще е най-добре да не се намесва.
— И после?
— Каза ми да паркирам в края на „Дък Рън Роуд“. Да я взема от там в девет часа. Тъй че аз паркирах няколко минути преди девет на указаното място. Беше се стъмнило. Седях си в колата. По шосето няма светлина, няма нищо. Чакам. Става девет и петнайсет. Долавям шум и внезапно вратата на автомобила ми се отваря и някой ме издърпва навън.
Кен млъкна. По страните му отново се затъркаляха сълзи. Той ги избърса.
— Някой ме удря право в устата. Избива ми два зъба — и ми ги показа. — Измъкват ме от колата. Нямам представа колко са на брой. Четирима, може би петима и всичките ме ритат. Аз само се крия с ръце, нали разбираш, за да предпазя главата си, и се прощавам с живота. После ме изтърколват по гръб и ме притискат към земята. Все още не виждам лицата им, но и нямам желание да ги видя! Единият насочва нож към мен. Казва: „Тя не иска да говори с теб. Ако продумаш само дума, ще убием семейството ти“.
За миг и двамата останахме да седим мълчаливо. Погледнах към Берлеан. Той поклати глава. Никакви сведения за Кари Стюард.
— Това е — каза Кен. — Повече не я видях. Нито момичетата, с които се шляеше. Сякаш пропаднаха вдън земя.
— Сподели ли с някого?
Той поклати отрицателно глава.
— Как обясни нараняванията си?
— Излъгах, че след концерта са ми скочили. Нали няма да кажеш на никого?
— Няма — отвърнах. — Но трябва да я намерим, Кен. Нямаш ли някаква представа къде може да е?
Той мълчеше.
— Кен?
— Попитах я къде живее. Не ми каза.
Аз чаках.
— Но един ден — той млъкна и си пое дълбоко въздух, — щом излезе от библиотеката, тръгнах след нея.
Кен извърна очи и запремига.
— Значи знаеш къде живее?
Той сви рамене.
— Може би, не съм сигурен. Не, не мисля.
— Можеш ли да ми покажеш докъде я проследи?
Кен поклати отрицателно глава.
— Мога да те упътя — отвърна той. — Но няма да те придружа, ясно? Искам да се прибера.
Трийсет и осма глава
На веригата, преграждаща пътя ни, висеше табела с надпис: „Частен път“.
Продължихме напред и паркирахме зад ъгъла. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен ниви и гора. Разнообразните ни източници не ни дадоха никакви резултати относно Кари Стюард. Името би могло да е псевдоним, но търсенето продължаваше. Обади ми се Есперанца и рече:
— Открих нещо, което може и да те заинтригува.
— Казвай.
— Нали спомена някой си д-р Хименес, работил с д-р Кокс по времето, когато е създал „Крио Хоуп“?
— Правилно.
— Хименес също е свързан с организацията „Спасете ангелите“. Посетил е едно общежитие, което те спонсорирали преди шестнайсет години. Ще направя проучване за него и ще видя дали той би могъл да ни даде повече информация за осиновяването на ембриони.
— Това е добре.
— Да не би Кари да е умалително от друго име? — попита тя.
— Не знам. Може би от Карълайн?
— Ще проверя и отново ще ти се обадя, ако открия нещо.
— Има и още — добавих аз. — Можеш ли да провериш в Гугъл какъв е адресът и какво ще се появи за него?
— Не излиза нищо за живеещите на този адрес. Сякаш там има само ниви и толкоз. Не пише кой е собственикът. Искаш ли да проуча?
— Моля те.
— Ще ти се обадя пак възможно най-скоро.
Затворих телефона. Берлеан се обади:
— Погледни там.
Той сочеше към едно дърво в началото на пътя. На него бе монтираната охранителна камера.
— Доста строга охрана за ферма — забеляза той.
— Кен ни уведоми за частния път. Каза, че Кари е тръгнала по него.
— Ако го направим, ще ни видят.
— Ако ползват камерата. Може да е само за камуфлаж.
— Не — отвърна Берлеан. — Ако беше поставена за камуфлаж, щеше да е на видно място.
В думите му имаше логика.
— Просто да тръгнем нагоре по пътя — предложих аз.
— И ще нарушим границите на частно владение — добави Берлеан.