— В Париж ли? — попитах.
— Не, в Горно нанадолнище, Ню Джърси. В Париж, разбира се.
Тя затвори очи. Аз чаках.
— Извинявай. Без да искам.
— Няма нищо. Харесвам те такава. Бившият ти каза ли нещо друго?
— Настоя да отседна в „Отел Д’Обюсон“.
— И?
— И това е всичко.
Размърдах се на мястото си.
— И това бе целият телефонен разговор? „Здрасти, Териса, Рик е, бившият ти съпруг, с когото не си говорила близо десетилетие, ела веднага в Париж в «Отел Д’Обюсон» и, о, да! — имай предвид, че е спешно!“
— Нещо такова.
— Не го ли попита какво му е спешното?
— Нарочно ли се правиш на задръстен? Разбира се, че го попитах.
— И?
— Не ми каза. Заяви, че трябва лично да ме види.
— И ти заряза всичко и пристигна?
— Да.
— И от Рик ли се криеше?
— Криех се от всички.
— Къде?
— В Ангола.
В Ангола? Засега го оставих да мине покрай ушите ми.
— Че как те откри Рик?
Келнерът пристигна. Носеше две чаши с кафе и нещо, приличащо на сандвич с шунка и сирене.
— Наричат се „Крок месьо“ — обясни ми Териса.
Беше ми познато. Филия хляб с шунка и сирене върху нея, но с префърцунено име.
— С Рик работехме заедно в Си Ен Ен — каза тя. — Според мен той е най-добрият разследващ журналист в света, но не обича да е в ефир и остава зад камера. Предполагам, че ме е проследил.
Сега, разбира се, Териса бе по-бледа, отколкото тогава, на обляния от слънцето остров. Сините й очи не бяха толкова искрящи, но все още виждах златистите очертания около зениците й. Винаги съм предпочитал тъмнокоси жени, но Териса ме беше покорила със своите светли къдрици.
— Добре — казах аз. — Продължавай.
— Направих онова, което искаше. Пристигнах тук преди четири дни. А още не ми се е обадил.
— Позвъни ли му?
— Нямам телефонния му номер. Рик беше особен. Каза ми, че когато пристигна, ще се свърже с мен. Но не го направи.
— Затова ли ми се обади?
— Да — отвърна тя. — Много си добър в издирването на изчезнали хора.
— Ако наистина бях толкова добър, щях да те открия.
— Не си се старал достатъчно.
Виж това можеше и да е вярно.
Тя се наведе напред.
— И помни, че аз бях там.
— Помня.
Тя не спомена очевидното. Беше ми помогнала — тогава, когато животът на много важен за мен човек висеше на косъм. Без нея нямаше да успея. Той щеше да умре. Нямаше нужда да казва, че съм й задължен. Знаех го.
— Дори не си сигурна дали бившият ти съпруг е изчезнал, или не — уточних аз.
Териса не отговори.
— Може да го е замислил като малко отмъщение. Може би Рик има извратено чувство за хумор. А може и това да не е толкова важно. Възможно е да е променил решението си.
Гледаше ме още известно време.
— Но ако е изчезнал, не съм сигурен дали мога да помогна. Е, да, като се върна у дома, бих могъл да предприема някои действия. Но тук сме в чужда страна. Не знам и дума от езика. Не разполагам с Уин, който да ми помага, няма я и Есперанца, нито Голямата Синди.
— Аз съм тук. Говоря езика.
Погледнах я. В очите й имаше сълзи. Бях я виждал съкрушена, но не и в този вид. Поклатих глава.
— Какво премълчаваш?
Тя затвори очи. Аз чаках.
— Гласът му — отвърна тя.
— Какво за гласа му?
— Двамата с Рик започнахме да се срещаме още като първокурсници. Бяхме женени десет години. Почти всеки ден работехме заедно.
— Така.
— Познавам всяка частица от него, познавам настроенията му, нали разбираш?
— Така мисля.
— Много пъти сме били заедно във военни зони. Разкрихме стаи за изтезания в Близкия изток. В Сиера Леоне видяхме неща, които никое човешко същество не бива да вижда. Рик знаеше, че може да очаква какво ли не. Винаги запазваше спокойствие, контролираше чувствата си. Не обичаше преувеличаването в телевизионните новини. Така че познавам гласа му във всяка една ситуация.
Териса отново затвори очи.
— Но никога не го бях чувала да звучи така.
Протегнах ръка през масата, ала тя не я пое.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Гласът му трепереше, а това бе нещо ново за него. Помислих си… Помислих си, че може би плаче. Беше повече от ужасен — забележи: говоря за човек, който никога не се е плашил от нищо. Каза, че трябва да съм готова.