— Готова за какво?
Очите й се навлажниха. Тя събра длани сякаш за молитва и опря връхчетата на пръстите в носа си.
— Заяви, че онова, което ще ми каже, ще промени целия ми живот.
Облегнах се назад и свъсих вежди.
— Точно този ли беше изразът — ще промени целия ти живот?
— Да.
Териса също не си падаше по хиперболите. Не знаех какво да мисля.
— Къде живее Рик? — попитах аз.
— Не знам.
— Възможно ли е да е в Париж?
— Възможно е.
Кимнах с глава.
— Ожени ли се повторно?
— И това не знам. Както ти казах, не съм говорила с него от дълго време.
Нямаше да е никак лесно.
— Дали още работи за Си Ен Ен?
— Съмнявам се.
— Може би ще ми дадеш списък на приятелите му, на близки семейства, нещо, с което да започна?
— Добре.
Когато вдигна чашата да отпие от кафето си, ръката й трепереше.
— Териса?
Ръката й с чашата остана във въздуха, сякаш да се защити.
— Какво толкова би могъл да ти съобщи твоят бивш съпруг, което да е в състояние да промени целия ти живот?
Териса извърна поглед встрани.
По Сена плаваха двупалубни кораби, пълни с туристи. Върху корпусите им се виждаше една и съща реклама — привлекателна жена с Айфеловата кула на главата. Беше смехотворно, неудобно. Айфеловата кула изглеждаше тежка за дамска шапка, седеше несигурно, сякаш всеки момент щеше да се килне и да падне и затова бе прикрепена за скалпа й с тясна лента. Жената модел бе превила лебедова шия, като да бе задрямала. На кого ли му бе хрумнало да прави модна реклама по подобен начин?
Улицата се бе напълнила с пешеходци. Момичето, замерило любимия си с празната бирена кутия, сега го целуваше. Ех, французи! Пътен полицай размаха ръце, за да проправи път на бял фургон, който задръстваше движението. Обърнах глава и зачаках отговора на Териса. Тя остави чашата си на масата.
— Нямам никаква представа.
Ала гласът й издайнически секна. Добра подсказка, ако играех на карти с нея. Тя не лъжеше. Бях готов да се обзаложа. Но нещо премълчаваше.
— Няма ли вероятност бившият ти просто да е искал да си отмъсти?
— Никаква.
Тя млъкна, извърна поглед встрани, опита се да събере мислите си.
Усетих, че е време да направя първата стъпка. Попитах:
— Какво е станало с теб, Териса?
Тя разбра какво имам предвид. Не ме погледна, ала на устните й се появи лека усмивка.
— Ти също не сподели нищо с мен — отвърна тя.
— Приехме мълчанието за правило на острова.
— Да.
— Но сега не сме там.
Мълчание. Беше права. Аз също не й бях казал какво ме бе отвело на онзи остров, какво бе съкрушило душата ми. Може би трябваше да започна пръв.
— Трябваше да защитя някого — казах. — Обърках всичко. Тя умря заради мен. И на всичко отгоре реакцията ми бе много лоша.
Насилие, помислих си отново. Вечното ехо.
— Ти каза „тя“ — отбеляза Териса. — Трябвало е да защитиш някоя жена ли?
— Да.
— Отиде на гроба й — продължи Териса. — Спомням си го.
Не казах нищо.
Сега беше нейният ред. Облегнах се и я зачаках да се приготви. Спомних си какво ми бе казал Уин за тайната й, за това, че е доста неприятна. Бях неспокоен. Очите ми шаваха насам-натам и тъкмо тогава забелязах нещо, което ме накара да застана нащрек.
Белият фургон.
С времето се научаваш да живееш по този начин. Да бъдеш винаги нащрек. Оглеждаш се и започваш да забелязваш точно определени неща, които те карат да се чудиш. За трети път виждах същия този фургон. Така ми се стори. Когато излязохме от хотела, той стоеше отпред. И още нещо — когато го зърнах последния път, полицаят му разчистваше пътя.
Бе застанал на същото място.
Върнах погледа си към Териса. Тя забеляза изражението на лицето ми и попита:
— Какво има?
— Има вероятност белият фургон да ни следи.
Не я предупредих да не поглежда натам, нито да не се обръща към него. Териса си знаеше урока.
— Какво ще правим? — попита тя.
Замислих се. Мозайката започна да се сглобява. Надявах се да греша. За миг си представих, че за броени секунди положението може да се промени. Бившият й мъж Рик кара фургона и ни шпионира. Приближавам се, отварям вратата и го издърпвам от предната седалка.