— Защо?
— Защото обичам да съм в течение на последните клюки.
В хумористичните нотки на гласа му се четеше твърдост.
— Разкажи ми за отношенията ви.
— Не я бях виждал цели осем години — казах.
— И все пак ето ви и двамата тук.
— Така е.
— По каква причина?
— Тя ми се обади и ме покани да прекарам няколко дни във вашия град.
— А ти захвърли всичко и долетя?
Повдигнах вежди вместо отговор. Берлеан се усмихна.
— Разпръснах още една представа за французите, а?
— Тревожиш ме, Берлеан.
— Значи пристигна, за да се срещнеш с любимата?
— Не е така.
— Тогава?
— Не знаех защо ме вика. Просто усетих, че може да е в беда.
— И искаш да й помогнеш?
— Да.
— Знаеше ли какво трябва да направиш, за да й помогнеш?
— Преди да дойда? Не.
— А сега?
— Сега да.
— Ще ми кажеш ли?
— Имам ли избор? — попитах.
— Не, всъщност нямаш.
— Бившият й съпруг е изчезнал. Позвънил й по телефона, заявил, че има да обсъжда с нея нещо много важно, а после се изпарил.
Берлеан изглеждаше изненадан или от отговора ми, или от факта, че съм склонен да му отговарям. Не бях сигурен кое е по-вярно.
— Значи, госпожица Колинс те повика, за да й помогнеш да го открие, така ли?
— Точно така.
— И защо тъкмо теб?
— Според нея аз съм добър в подобни неща.
— Мислех, че си агент. Че представляваш актьори и спортисти. Как така си добър в издирване на изчезнали хора?
— Бизнесът ми е такъв, че се налага да се занимавам с личния живот на клиентите ми. Карат ме да върша какво ли не за тях.
— Ясно — каза Берлеан.
В стаята влезе Льофевр. Продължаваше да дъвче клечката за зъби. Потърка брада и застана от дясната ми страна, като заби очи в мен. Дами и господа, запознайте се с Лошото ченге. Погледнах въпросително към Берлеан, сякаш да го попитам: „Необходимо ли е и той да е тук?“. Берлеан сви рамене.
— Държиш на госпожица Колинс, нали?
— Така е.
Льофевр, който продължаваше да играе ролята си, ме загледа още по-строго. Бавно извади клечката за зъби от устата си и каза:
— Лъжливо копеле!
— Моля?
— Ти — произнесе той със засиления френски акцент на разярен човек. — Ти си едно лъжливо копеле!
— А пък ти — заявих му в отговор, — си една долна изтривалка.
Берлеан ме зяпна.
— Долна — продължих аз, — мръсна пачавра. Ясно ли е?
Берлеан бе смазан. Не бих могъл да го коря.
— Обичаш ли Териса Колинс? — попита той.
Ами сега?
— Не знам.
— Приблизително?
— Не съм я виждал от години.
— Това променя ли нещо?
— Не — отвърнах. — Мисля, че не променя нищо.
— Познаваш ли Рик Колинс?
Не знам защо, но като го чух да произнася името му, аз се учудих, че Териса е взела фамилията на съпруга си, но после си рекох: разбира се, та нали са се запознали още в колежа? Съвсем естествено, казах си аз.
— Не.
— И никога не си го виждал?
— Никога.
— Какво можеш да ми кажеш за него?
— Нищо.
Льофевр постави ръка на рамото ми и го стисна съвсем леко.
— Лъжливо копеле.
Погледнах го.
— Моля те, кажи ми, че това не е същата клечка за зъби, която преживяше и на аерогарата. Защото ако е същата, загазил си сериозно с хигиената.
— Права ли е госпожица Колинс? — попита Берлеан.
Обърнах се отново към него.
— За какво?
— Вярно ли е, че си добър в издирване на хора?
Свих рамене.
— Мисля, че знам къде е Рик Колинс.
Берлеан хвърли поглед към Льофевр. Льофевр изпружи гръб.
— Така ли? И къде е?
— В най-близката морга — отвърнах. — Някой го е убил.
Седма глава
Берлеан ме изведе от стаята на „Групата на Берлеан“ и сви вдясно.
— Къде отиваме? — поинтересувах се аз.
Той изтри длани в крачолите на панталоните си и отвърна:
— Върви след мен.
Тръгнахме по един коридор, от който можеше да се слезе пет етажа по-надолу. Бе преграден с предпазна стоманена мрежа.