Териса не изписка. Тя просто изстена. Коленете й се подкосиха. Бързо я подхванах, преди да се е свлякла на пода. Хвърлих въпросителен поглед към Берлеан. Той изобщо не бе учуден. Гледаше я с изучаващ поглед, преценяваше реакцията й.
— Вие нямате деца, нали, госпожице Колинс?
И последната капка кръв се бе оттекла от лицето й.
— Ще ни дадете ли само миг? — помолих аз.
— Недей, добре съм — обади се Териса. Тя отново се изправи на крака и хвърли строг поглед към Берлеан. — Нямам деца. Но този факт вече ви е известен, нали така?
Берлеан не отговори.
— Копеле — озъби му се тя.
Исках да попитам какво точно става, ала си казах, че сега е по-добре да мълча и да слушам.
— Все още не успяваме да се свържем с Карън Тауър — заяви Берлеан. — Но предполагам, че тази дъщеря е и нейна?
— Така мисля — отвърна Териса.
— А вие, разбира се, не знаехте нищо?
— Точно така.
— Откога сте разведени с господин Колинс?
— От девет години.
Писна ми.
— Какво, по дяволите, става тук?
Берлеан не ми обърна внимание.
— Значи дори бившият ви съпруг да се е оженил веднага след развода ви, дъщеря му не би могла да е на повече от, да речем, осем години?
В стаята настъпи тишина.
— Значи — продължи Берлеан, — вече знаем, че малката дъщеричка на Рик е била на местопрестъплението и е била ранена. Къде, предполагате, че е в момента?
Предпочетохме да се върнем в хотела пеша.
Тръгнахме по „Понт Ньоф“. Водата бе тинесто зелена. Прозвучаха църковни камбанки. Хората се спираха по средата на моста да си правят снимки. Някакъв мъж ме помоли да ги щракна, както ми се стори, двамата с приятелката му. Те се сгушиха един до друг, аз преброих до три и направих снимката, а после ме попитаха дали имам нещо против да ги фотографирам още веднъж, аз отново преброих до три и ги фотографирах, а после двамата ми благодариха и продължиха пътя си.
Териса не бе промълвила нито дума.
— Гладна ли си? — попитах я.
— Имаме нужда да повървим.
— Добре.
По пътя от „Понт Ньоф“ до „Рю Дофин“, чак до фоайето на хотела, тя не се спря нито веднъж. Дежурният на рецепцията дружелюбно ни поздрави, ала тя го отмина, като го дари само с мимолетна усмивка.
Щом вратите на асансьора се затвориха, Териса се обърна към мен с думите:
— Нали искаше да знаеш тайната ми? Какво ме отведе на онзи остров, защо през всичките тези години бягах и се криех?
— Ако искаш, ми кажи — отвърнах аз с тон, който дори на мен ми се стори снизходителен. — Мога ли да помогна с нещо?
— Не можеш. Но така или иначе трябва да узнаеш.
Качихме се на четвъртия етаж. Тя отвори вратата на стаята, направи ми път да вляза и затвори след себе си. Стаята беше със стандартни размери, малка по американските стандарти, с извито стълбище, което водеше към таванска стая, както можех да предположа. Много напомняше на парижко жилище от XVI век, но с широкоекранен телевизор с вградено видео.
Териса отиде до прозореца, така че да е далеч от мен.
— Сега ще ти кажа нещо, става ли? Но най-напред искам да ми обещаеш.
— Какво?
— Обещай ми, че няма да се опитваш да ме успокояваш — каза тя.
— Не разбирам.
— Познавам те. Като чуеш историята ми, ще протегнеш ръце към мен. Ще искаш да ме прегърнеш, да ме утешиш — просто си такъв. Недей. Каквото и да сториш, ще е грешка.
— Добре — съгласих се аз.
— Обещай ми.
— Обещавам.
Тя се сви още по-надалеч в ъгъла. По дяволите с последствията — исках да я прегърна още на мига.
— Не си длъжна да го правиш — казах аз.
— Длъжна съм. Само не знам как.
Не казах нищо.
— Запознах се с Рик, когато бях студентка в първи курс. Израсла съм в Шейди Хилс, щата Индиана, и нещата при мен тръгнаха по обичайния начин: Кралицата на бала се запознава с известния куотърбек, най-вероятно я чакат успех след успех, сладка е като бонбонче. Бях от онези досадни миловидни момичета, които се учеха усърдно, притесняваха се преди всеки изпит и предаваха тестовете си по-рано от останалите.
Усмихнах се.
— Бях от онези хубавички момичета, които държаха околните да се разравят и под повърхността, за да се убедят, че не са само хубавички. И ти ги познаваш.