Познавах ги. На някои думите й можеха да им звучат нескромно. Но си бяха чистата истина. Изразяваха нейната искреност. Подобно на Париж, Териса също не оставаше сляпа за външните си достойнства, нито се правеше, че не ги забелязва.
— И така, боядисах русата си коса в кафяво, за да имам по-интелигентен вид, и отидох да уча в малкия либерален колеж в североизточната част на страната. Когато пристигнах там, бях заключила колана на целомъдрието си подобно на мнозина като мен и единственият ключ от него бе в ръцете на куотърбека — приятеля ми от гимназията. Двамата с него възнамерявахме да станем изключение от правилото и да поддържаме връзка от разстояние дълго време.
Аз също познавах този тип момичета от „Дюк“.
— И колко, мислиш, продължи това? — попита ме тя.
— Два месеца?
— По-скоро един. Срещнах Рик. Беше като вихър. Толкова умен, забавен и секси! Не бях виждала друг като него. Той бе най-радикално мислещият студент в кампуса, пък и тези къдрици, пронизващите му очи и брадата, която ме дращеше при целувките…
Гласът й стихна.
— Не мога да повярвам, че е мъртъв. Ще ти прозвучи банално, но Рик бе много специален. Беше вежлив до мозъка на костите. Вярваше в справедливостта и хуманността. А някой го е убил. Някой нарочно е прекъснал живота му.
Мълчах.
— Разказвам разхвърляно — заяви тя.
— Няма за къде да бързаш.
— Напротив. Това трябва да свърши. Ако се забавя, ще спра и ще се разпадна отвътре, а ти никога няма да ме събереш. Навярно Берлеан вече го знае. Затова ме пусна на свобода. Така че, нека ти разкажа накратко. Двамата с Рик се дипломирахме, оженихме се и започнахме работа като репортери. Накрая направихме кариера в Си Ен Ен — аз пред камера, а Рик зад камера. Вече знаеш тази част от живота ми. После решихме да създадем семейство. Поне моето желание беше такова. Мисля, че Рик не беше толкова сигурен, а може и да е предчувствал какво има да става.
Териса се приближи до прозореца, леко дръпна завесата на една страна и погледна навън. Направих крачка към нея. Не знам защо. Понякога чувствам нужда да направя това движение.
— Имахме проблеми със зачеването. Казаха ми, че не било рядко явление. Много двойки имали същите проблеми. Но когато ти дойде до главата, струва ти се, че всяка срещната жена е бременна. Плодовитостта е един от проблемите, които с времето стават все по-важни. Всяка срещната жена бе майка, а всяка майка беше щастлива, животът й бе запълнен и всичко си бе в реда на нещата. Започнах да избягвам приятелите. Бракът ни страдаше. Сексът изгуби смисъла си. Почувствах се самотна. Спомних си, че бях правила материал за самотните майки в Харлем, за шестнайсетгодишните момичета, които забременяваха толкова лесно, и ги намразих, защото, кажи ми, нима беше справедливо?
Бе застанала с гръб към мен. Седях в ъгъла на леглото. Щеше ми се да видя лицето й, поне част от него. От мястото си можех да зърна само малка частица от него, може би четвъртината от цялото.
— Още не мога да събера мислите си — каза тя.
— Имам време.
— А може би имам нужда да го разкажа така, разхвърляно.
— Добре.
— Ходихме по лекари. Опитахме всичко. Беше ужасно. Натъпкаха ме с пергонал, хормони и какво ли още не. Отначало това ме ужаси. Всяка болка, всеки бодеж сякаш бе сигнал за аборт. Ала след известно време бременността ми хареса. Не ти ли звучи антифеминистко? Намирам жените, които непрекъснато говорят за чудото на своята бременност, за доста досадни, но тогава не се различавах по нищо от тях. Обожавах напрежението. Цялата сияех. Не ми се гадеше. Бременността ми нямаше да се повтори — чудото ме посети един-единствен път и аз му се наслаждавах. Но времето летеше и преди да разбера, дадох живот на малка дъщеричка с тегло три килограма и половина. Нарекохме я Мириям на починалата ми майка.
В душата ми повя хладина. Вече знаех как ще свърши тази история.
— Сега щеше да е на седемнайсет — каза Териса, а гласът й прозвуча сякаш някъде отдалеч.
В живота на човек има моменти, в които усеща, че всичко в него утихва, успокоява се и става крехко и чупливо. В стаята бяхме само аз и Териса, нямаше никой друг.
— Не е минал и ден през последните десет години, в който да не съм се мъчила да си представя как щеше да изглежда дъщеря ми. Седемнайсетгодишна, сега щеше да завършва горния курс на гимназията. Най-после щеше да е преминала опасната момичешка възраст. Трудните години на съзряването щяха да са отминали и тя щеше да се е превърнала в истинска красавица. Щяхме да сме приятелки. Щеше да е готова да влезе в университета.