Очите ми се напълниха със сълзи. Пренесох тежестта си върху левия крак. Очите на Териса бяха сухи. Тръгнах да ставам. Тя обърна глава към мен. Не, нямаше сълзи. Имаше нещо по-лошо. Тотална разруха, при която сълзите изглеждаха безсилни и не на място. Тя вдигна длан към мен като да беше кръст, а пък аз — вампир, от когото искаше да се предпази.
— Грешката беше моя — каза.
Закимах с глава, ала тя стисна очи, сякаш с движенията ми в стаята бе нахлула ослепителна светлина. Спомних си обещанието си, облегнах се назад и се опитах да придам неутрално изражение на лицето си.
— Онази нощ не трябваше да съм на работа, но в последната минута бяха решили да чета новините в осем. Бях си у дома. По онова време живеехме в Лондон. Рик бе в Истанбул. Представи си само — новините в осем! Господи, предложението толкова ме съблазни! Не можех да го отхвърля, за нищо на света. Дори заради спокойния сън на Мириям. Кариерата ми, нали разбираш? И така, обадих се на една приятелка — всъщност тя бе кръстница на Мириям — и я попитах дали бих могла да оставя детето при нея за няколко часа. Каза ми, че няма никакъв проблем. Събудих Мириям и я настаних на задната седалка на колата. Времето минаваше и вече трябваше да съм в гримьорната. Настъпих педала за скоростта. Настилката беше влажна. Наближихме — оставаха най-много триста-четиристотин метра. Казват, че човек не си спомня добре катастрофите, особено ако е изгубил съзнание. Но аз добре помня. Спомням си, че зърнах светофара. Извих волана наляво. Може би щеше да е по-добре да се забия с главата напред. Да убия себе си, а нея да спася. Ала не стана така. Ударът бе страничен. От страната, където бе тя. Помня дори писъка й. Беше кратък, сякаш Мириям си пое дъх. Последното нещо, което чух от нея. Останах две седмици в кома, но понеже Господ има извратено чувство за хумор, остави ме да живея. Мириям загина от удара.
Нищо.
Боях се да помръдна. Стаята бе застинала, сякаш стените и мебелите също бяха затаили дъх. Без да искам, пристъпих към нея. Дали с това свое движение целях да я утеша, не знам. Вероятно е било израз на егоизъм — утешителят често се нуждае от утешението повече от утешавания.
— Недей — промълви тя.
Спрях се.
— Моля те, остави ме сама — каза. — Само за мъничко, може ли?
Кимнах с глава, макар тя да не гледаше към мен.
— Разбира се — отвърнах. — Както кажеш.
Тя не ми отговори, но за мен беше ясно. Тръгнах към вратата и излязох от стаята.
Девета глава
Отново бях на улицата. Вцепенен.
Свих наляво и се озовах на площадче, на което излизаха пет улици. Настаних се в кафене на открито на име „Ла Буси“. Обикновено обичам да наблюдавам хората, ала сега не можех да се съсредоточа. Мислех си за съдбата на Териса. Вече я разбирах. Да промени живота си така, че да изглежда… всъщност как?
Извадих мобилния си телефон и понеже бях сигурен, че ще ме разсейва, се обадих в офиса. Голямата Синди вдигна на второто позвъняване.
— Тук е представителството на М. Б.
„М“ означаваше „Майрън“, а „Б“ — „Болитар“. Използваме думата „представителство“, тъй като работата ни е да представляваме личности. Макар да бях измислил името на фирмата съвсем сам, имам доста скромно мнение относно способностите си на бизнесмен. В случаите, когато представляваме само спортисти, наричам агенцията „Спортно представителство М. Б.“. Сега е „Представителство М. Б.“. Млъквам, докато траят аплодисментите в моя чест.
— Хм — казах аз. — Чий е този британски акцент, на модерната Мадона ли?
— Позна ме от раз!
Голямата Синди успешно имитираше всяка тоналност на гласа, всеки акцент. Казвам „тоналност“, защото когато една жена е прехвърлила шейсет и пет години и сто и петдесет килограма, трудно може да имитира нечия убийствена външност.
— Есперанца там ли е?
— Заповядай.
Есперанца Диас, все още известна най-вече с професионалния си прякор „Малката Покахонтас“, ми беше партньор в бизнеса. Есперанца взе слушалката и каза:
— Откри ли нещо?
— Не.
— В такъв случай гледай много добре да оправдаеш пребиваването си там. За днес имаше насрочени сума ти срещи.
— Знам, съжалявам. Виж сега, трябва да ми изровиш всичко, което можеш, за Рик Колинс.