Погледнах към фургона. Исках да го посоча на полицаите, да им кажа да го последват, но добре знаех за какво щеше да се приеме всяко мое движение. Полицаите крещяха и ми даваха някакви указания, ала тъй като не ги разбирах, стоях и не мърдах.
После зърнах нещо, което ме накара да пожелая отново да взема оръжието си в ръка.
Вратата на фургона бе отворена. Белязания се изтърколи вътре. Другият мъж скочи зад него и започна да затваря вратите, докато фургонът тръгваше. Ракурсът се смени и за един миг — дори още по-малко, може би за части от секундата — успях да хвърля поглед във вътрешността на автомобила.
Бях далеч, вероятно на седемдесет-осемдесет метра от него, така че е възможно да съм сгрешил. Може би ми се привиждаше.
Обзе ме паника. Не можех да се успокоя и започнах да се изправям. Толкова бях отчаян. Бях готов да скоча, да грабна пистолета и да се прицеля в гумите. Ала полицаите скочиха върху мен. Не ги бях броил. Бяха четирима или петима. Нахвърлиха ми се и отново ме събориха на земята.
Започнах да се съпротивлявам и усетих нещо остро да ме мушка в бъбрека — вероятно полицейска палка. Това обаче не ме накара да спра.
— Зеленият фургон! — извиках.
Зелени фургони — колкото щеш. Усетих как извиват ръцете зад гърба ми.
— Моля ви — можех да доловя лудия страх в собствения си глас и се помъчих да го укротя, — трябва да ги спрете!
Ала думите ми не предизвикаха никакъв ефект. Фургонът бе изчезнал.
Затворих очи и се опитах да повикам обратно в паметта си онази частица от секундата. Защото онова, което зърнах в задната част на фургона — или което си мислех, че виждам — точно преди вратите на автомобила да се затворят и да го погълнат, бе момиче с дълга руса коса.
Десета глава
Два часа по-късно вече се намирах в зловонната килия на „Ке дез’Офевр“ 36.
Полицаите дълго ме разпитваха.
Разказах им всичко с прости думи и ги помолих да повикат Берлеан. Когато им казах да открият Териса Колинс в хотела — тревожех се, че онези, които ме бяха проследили, може да се заинтересуват и от нея — постарах се гласът ми да звучи спокойно, непрекъснато им повтарях номера на фургона, като твърдях, че в задната му част най-вероятно има отвлечен човек.
Отначало ме държаха отвън на улицата, което бе странно, но пак имаше логика. Сложиха ми белезници, до мен неотлъчно стояха двама полицаи — единият ме пазеше от едната страна, а другият от другата. Искаха да им разкажа какво се бе случило. Върнаха ме в кафене „Льо Буси“ на ъгъла. Масата още се търкаляше на паважа. Беше изплескана с кръв. Обясних как бях постъпил. Разбира се, никой не можеше да потвърди, че Белязания е държал пистолет в ръка, твърдях го единствено аз. Бяха откарали мъжа, в когото бях стрелял, с линейка, което според мен означаваше, че е жив.
За кой ли път се примолих:
— Хайде, повикайте капитан Берлеан, той ще ви обясни всичко.
Ако можехте да четете езика на тялото, щяхте да си направите заключението, че полицаите не само че не вярваха на нито една моя дума, но и доста се отегчаваха. Ала човек не може да съди само по езика на тялото. Знаех го, бях го научил с годините. Ченгетата никога не вярват на думите ти, за да могат да изкопчат колкото е възможно повече информация. Уж не ти вярват, но не те и спират и ти говориш ли, говориш, като се мъчиш да докажеш, да обясниш и така бълваш неща, които може би не бива да изговаряш.
— Трябва да откриете фургона — за кой ли път настоявах аз, като повтарях номера му като някакво заклинание.
— Приятелката ми е в „Отел Д’Обюсон“ — казах аз и посочих надолу към „Рю Дофин“, дори им дадох името на Териса и номера на стаята, в която бе отседнала.
Ченгетата само кимаха с глава и в отговор ми задаваха въпроси, които нямаха нищо общо с току-що казаното от мен. Аз им отговарях, а те продължаваха да ме зяпат, сякаш всяка дума, излязла от устата ми, бе чиста измислица.
После отново ме хвърлиха в отвратителната килия. Мисля, че никой не я бе почиствал, откакто бях тук последния път. Дори си казах, че не е чистена от смъртта на Дьо Гол. Тревожех се за Териса. Притеснявах се и за себе си. Бях стрелял в човек в една чужда страна. Това бе напълно доказуемо. Онова, което не можеше да се докаже — което би било трудно, ако не невъзможно да се потвърди — бе моят разказ за случилото се.
Необходимо ли беше да стрелям в копелето?
Несъмнено. Бе насочил пистолет към мен.